21
Пред внушителния вход на някогашната голяма плантация сега се мъдреха някакви олющени къщички и каравани. В далечината, през почти километров тунел от дървета, се виждаха белите стени и двойното стълбище на голямата къща с високи колони.
Стари дъбове сплитаха клони над алеята, водеща към нея, и почти не пропускаха слънчевите лъчи. Аби имаше чувството, че минават през готическа катедрала, чиито сводове са обрасли с мъх.
Самата алея беше покрита с пясък. Тук-там имаше и локви, останали от последния дъжд. Задницата на колата поднесе леко при една от тях.
— И всичко това е твое? — запита изумено Аби.
— Не се впечатлявай толкова — усмихна се Джак. — Още не си видяла вътре какво е.
Скоро тя разбра какво иска да каже. Къщата на Джак беше като собственика си — построена добре, но показваща признаци на износване. Би свършила чудесна работа като декор на някой филм: плантация без роби, западаща и изоставена. Извисяваше се на цели три етажа, ако се броеше и приземният, а белите колони бяха обрасли в храсти и увивни растения. Тежки греди поддържаха покритата веранда, опасваща цялата къща. Балконът на горния етаж беше с парапет от ковано желязо.
Според Аби къщата датираше от началото на деветнайсети век. Явно генерал Шърман я бе пропуснал при похода си към океана.
Те спряха пред голямото стълбище. Джак излезе от колата и се протегна с удоволствие. Аби застана до него и усети топлината на залязващото слънце на лицето си. Във въздуха се носеше уханието на цъфнали дървета. Този пейзаж нямаше нищо общо със Сиатъл или който да било друг голям град. Нямаше шум, улично движение, нервни хора. Съвременният живот сякаш не съществуваше. Ако не беше колата на Джак, можеше да повярва, че се е върнала в деветнайсети век.
— Ще вземем багажа после — каза той. — Заповядай вътре.
Преди да влязат, той се отби в малка къщичка до стълбището и след миг излезе с куп писма в едната ръка и пакет с логото на „Федерал Експрес“ в другата. Явно там оставяха пощата му, когато го нямаше.
— Така сме се разбрали — усмихна се той. — Едно от удобствата на живота на село.
Той зарови сред пликовете и се заизкачва бавно по стълбите. Аби вървеше след него. Входната врата не беше заключена. Още едно удобство на селския живот, помисли си тя.
Входното антре приличаше по-скоро на зала в музей — широки блестящи дъски на пода, огромно напукано огледало в единия ъгъл.
Джак тръгна по широкия централен коридор и Аби покорно го последва.
— Настани се удобно. Идвам веднага. — Той се отправи нагоре по величественото стълбище с резбовани перила, а Аби се насочи към голям салон вляво от стълбите. Вътре беше тъмно. Тежки кадифени завеси с пискюли закриваха прозорците с дебели стъкла и плътни щори. Четириметрови плъзгащи се врати отделяха салона от трапезарията. Огромен кристален полилей висеше над махагоновата маса и столовете с високи облегалки около нея. Подходяща обстановка за военен съвет.
Приликите с музея ставаха още по-очебийни в салона. Кристални чаши и купи бяха наредени в изящен френски шкаф. От пода до тавана имаше лавици с книги, всичките подвързани с кожа. Някои от заглавията бяха със златни букви, все истории на велики битки и размисли на големи умове: Цицерон, „За републиката“, или „Размисли върху Френската революция“ от Едмънд Бърк. Тя взе една книга и я отвори. Беше първо издание. Аби я остави със страхопочитание на мястото й.
На една от стените висяха дипломи и свидетелства в рамки. Имаше някаква награда от Военната академия в Анаполис на Джоузеф Джърмейн. В красив стъклен шкаф бяха подредени купи и трофеи; върху някои от тях се мъдреха бронзови фигурки с извадени пистолети. На три беше гравирано името на Джоузеф Джърмейн. Две други, трийсет години по-нови, носеха името на Джоузеф Джърмейн младши.
Тя се взря замислено в тях, после се приближи към камината, скръстила ръце зад гърба си. Самата камина беше с размерите на малка стая, с две огромни колони с бронзови конски глави отгоре. Ореховата полица над камината беше от едно-единствено парче дърво. Върху нея бе поставена кутия с военни отличия. Аби разпозна едното, „Пурпурно сърце“. Някои имаха надписи на чужди езици, един беше на френски. Имаше и куп бойни лентички с всички цветове на дъгата.
В една кутия, стояща малко настрани, имаше медал на синя лента. Представляваше бронзова петолъчка, обвита с венец и поддържана от котва. Беше почетният медал на Конгреса на САЩ.
Аби взе кутийката и се взря в нея, придържайки дървения капак с пръсти.
— Повечето бяха на баща ми — каза Джак зад нея. Не бе усетила кога е влязъл. Залови я да пипа нещата му.
— Извинявай. — Аби остави кутийката на полицата.
В едната си ръка Джак държеше куп листа, стегнати с ластик. С другата взе кутийката с медала и я прибра в едно от чекмеджетата на шкафа в ъгъла.
— Какво да ти предложа? Гладна ли си? — запита спокойно той.
— Не. Нищо не искам.
— Нещо за пиене?
— Каквото и да е, само да е студено — усмихна се Аби. — Баща ти военен ли е бил?
— Морски пехотинец.
— Кой е Джоузеф младши?
— Признавам си без бой.
— Ти ли?
— Джак ми е прякорът. Джоузеф старши беше баща ми.
— Беше? — въпросително повдигна вежди Аби.
— Почина.
— Съжалявам.
— Недей. Той живя пълноценно. Беше на осемдесет и няколко, когато почина.
— Професионален военен ли беше?
— Може и така да се каже. Някои предпочитат да го въз приемат като професионален гадняр — усмихна се на свой ред Джак.
— В устата ти звучи почти като комплимент — каза Аби.
— По тези места? Естествено, скъпа. Кемп Пери е ето там. — Той посочи небрежно към кухненския прозорец. — Истински ад. Сред офицерите има поверие, че там оцеляват само истинските гадняри. Другите умират или пък се пенсионират рано.
— Освен че е бил голям гадняр, с какво друго се е занимавал?
— О, не беше просто обикновен гадняр. Той беше най-гадният гадняр. Великият гадняр. Комендантът на Пери.
— От думите ти излиза, че е било почти като концентрационен лагер.
— Духът му е там през половината време — заяви Джак. — Другата половина прекарва тук, в къщата.
Тя го погледна изненадано.
— О, да. Духът му обитава този дом. Ако чуеш някои мръсни думички през нощта, да знаеш, че е старият. Ако чуеш някакво пляскане, той просто раздава правосъдие. Наказва с необходимата строгост.
— Чудесен човек, няма що — потвърди Аби.
— Хора, които са го познавали като млад, твърдят, че много си приличаме.
— Значи и ти си професионален гадняр, така ли? — попита тя.
— Кой, аз ли? Не. Аз съм сладур. Просто вейка от дървото. Е, в моя случай може да се каже и цепеница. — Той отвори хладилника. — Я да видим какво студено има за пиене.
Кухнята сякаш бе излязла от армейска база. Мивката беше от неръждаема стомана, както и всички плотове и големият бар в средата. На огромната газова печка можеше да се сготви храна за цял батальон, макар че изглеждаше почти четирийсетгодишна.
— Я да видим. Имам мляко. — Той го помириса и го остави на плота. — Зарежи млякото. Не бих препоръчал и портокаловия сок. Май е попрехвърлил срока на годност. — Когато го изсипа в стъклената кана, сокът беше с кафяв оттенък. Явно беше поне от миналата Коледа. Джак не беше много придирчив
