изпълнявам.
— В такъв случай трябва да посетим квартала с червените фенери в Алабама — каза Джак. — Ще ти купя едно секси бюстие и дантелени жартиери. А за себе си лилава филцова шапка.
— И с подобни дейности ли се занимаваш?
— На такъв човек ли ти приличам?
— Външният вид лъже — не се предаваше Аби.
— На черен път с непознат мъж. Май малко късничко се сещаш, а? — Все едно беше в пубертета и чуваше баща си, когато я предупреждаваше да не се качва в кола с непознати.
Джак гледаше право напред. Подобно нещо би казал и някой сериен убиец на наивната стопаджийка, преди да забие ножа в нея или да я изнасили.
Тя го изгледа продължително. Настана потискаща тишина. Аби не знаеше дали да приеме думите му насериозно или просто като глупава шега. Не искаше да се задълбочава, това само би усложнило нещата.
— Само се шегувах — обади се накрая Джак. — Никой няма да те докосне и с пръст.
— Добре — кимна Аби, без да го поглежда.
— Успокой се и се отпусни — засмя се Джак. — Слушай, искаш ли да спра за малко?
— Не — отвърна бързо Аби. Това беше единственото нещо, в което беше наистина сигурна. Не искаше той да спира на черен път насред пустошта.
— Нищо не ми каза за приятелката си, как се казваше тя?
— Тереза?
— Да. Нищо не ми каза за станалото. Съобщението във вестника беше доста неясно. Нещастен случай ли се оказа?
— Не знам. Не съм убедена.
— Да не би някой да я е убил? Съпругът й например?
Аби го изгледа с недоумение, опитвайки се да проумее как е успял да разбере така бързо. Той усети погледа й.
— Мъча се да разсъждавам логично. Ядосан съпруг. Бра кът не върви.
— Полицаите не мислят така.
— Защо не?
— Дълго е за разказване. — Аби не искаше да говори за това. — Може ли да обсъждаме нещо друго?
— Разбира се. Хайде да си говорим за книги. Как смяташ, дали Бертоли ще ни прати по дяволите, след като му отказахме да работим за него?
— Едва ли. Не може да си го позволи.
— Защо?
— Дължи ни три милиона долара. Трябва да си ги възвърне отнякъде. Плюс филма. Оттам няма да получим големи те пари, докато не започнат истинските снимки, но студията вече е наела звездите и сега трябва да им изпълнява капризите. Защо според теб получих три милиона за авторските права?
— Защото книгата е хубава — заяви Джак.
— О, да, книгата е много хубава. Чудесна е. Но, повярвай ми, тези пари не се дължат на прекрасната ми проза. Това е просто сделка, в която участват големи имена. И тя обещава голям успех.
— И ти мислиш, че оттам идва силата ни?
— За тази книга, да. А ако им дадем още книги, ще загубим предимството си. Тогава Бертоли ще може да разпростре риска и върху тях. Да си възвърне парите в един по — продължителен период от време и да остави студията да си блъска главата с великите си актьори. Така че в момента трябва да държим Бертоли изкъсо и да не му даваме нищо повече. Ако ни направи известни…
— Нас ли? — запита кротичко Джак.
— Образно казано — не пропусна да уточни Аби. — Тогава може и да поговорим за нови книги.
— Значи ако ни заведе на купона, ще танцуваме с него, така ли?
— Горе-долу така излиза — кимна Аби. Права беше и Джак го знаеше. Именно решението за филмирането на книгата беше задвижило нещата. И обещаваше успех.
— Има и нещо друго — обади се след минута Джак. — И то е ясно като бял ден.
— Какво искаш да кажеш?
— Онова, което казах и в залата. Бертоли крие нещо от нас.
— Какво?
— Не знам — сви рамене Джак. — Но има нещо. Предварителни поръчки за книгата. От големите книгоразпространителски вериги. — Той поклати недоверчиво глава. — Нещо го е подтикнало да иска повече книги от нас по този начин. Беше прекалено директно, не мислиш ли? Никакъв финес. А от Карла би трябвало да се очаква поне повечко хитрост и изтънченост. В едно съм сигурен, Аби. Книгите, които искат, струват повече, отколкото предполагаме.
— Започвам да се ядосвам — не се сдържа Аби. — Като си спомня само глупостите, които ни наговори за пазара и силите, които го движат! И че трябвало да си възвърне инвестициите. Не можел да пилее повече пари.
— Не се ядосвай. Това е бизнес. Ти му посочи цена — прекъсна я Джак. — Вдигна мизата до тавана. Поиска му къщата, душата и първородния син. Но Карла ще го успокои и те пак ще се върнат при нас. Не забравяй, че в джунглата има едно правило. Ние идваме и си отиваме. Агентите и издателите са в една лодка. Писателят винаги е външният човек.
Въпреки това тя ти уреди срещата с издателите. Без нея нямаше да стигнеш дотук.
— Тя си взе достатъчно голямо парче от баницата — сопна се Аби. — Въпросът е, мога ли да й вярвам оттук нататък?
Джак я изгледа с недоумение и стисна здраво волана.
— Кой ти е казал, че можеш да вярваш на някого?
Да кажеш, че полицаите по природа са подозрителни хора, е все едно да кажеш, че котките не падат по гръб. Просто азбучна истина.
Когато Лутър Санфилипо позвъни в дома на Аби и установи, че телефонът й е прекъснат, се зачуди. Когато мина оттам и видя пред вратата табелка с надпис „Продава се“, се разтревожи. А когато се обади в службата й и разбра, че е напуснала, без да остави нов адрес, започна да действа.
Той спря колата си на платен паркинг — в този квартал това беше цената да си запази капаците на джантите. Мина пеш две пресечки и стигна до стара триетажна сграда, чиито стени бяха покрити с изпокъсани афиши или издраскани до неузнаваемост от най-различни банди.
На партера се помещаваше някакъв видео клуб и малко магазинче. Между тях имаше единична стъклена врата, над която беше и металната табелка с адреса и номера. Странно как съседите не се бяха добрали до нея, за да я задигнат. Лутър я отвори и тръгна нагоре по стълбите, застлани с мръсен мокет.
Най-горе коридорът завършваше в Т-образно разклонение. В двата края имаше врати. На едната беше написано с блажна боя „Фитнес център“, а на другата имаше табела.
— Мога ли да ви услужа? — Сравнително добре облечен мъж седеше зад бюрото в преддверието.
— Търся мистър Чарлс Чандлис.
Мъжът продължаваше да чука по клавиатурата на машината с един пръст.
— Той е пред вас.
— Вие ли сте адвокатът? — погледна с учудване пишеща та машина Лутър.
— Секретарката ми излезе за малко — заяви Чарли.
Лош знак. Лутър още не се беше представил, а вече го излъгаха. Беше направил някои справки предварително и знаеше, че преди две седмици секретарката на Чарли е подала молба да бъде регистрирана като безработна. Освен това бе подала оплакване за неизплатени заплати. Адвокатът беше на ръба на фалита — още една причина, поради която трябваше да си поговорят.
— Кой сте вие? — попита Чарли.
— Казвам се Санфилипо. — Той извади полицейската си значка и я подаде на адвоката. Ефектът беше
