— Това е възмутително. Не мога да гарантирам място в класацията.
— Не те карам да гарантираш нищо. Предлагам ти стимул за работа. Работи повече и ще получиш повече книги — каза Аби.
— Нечувано! — изохка Бертоли.
— Не, не е. Вие го правите с авторите през цялото време — пак се намеси Джак. Изведнъж гласът му прозвуча трезво и сериозно.
— За какво говориш?
— Клаузата за премиите. Има я в моя договор. Знаеш за какво става дума. Ако, да кажем, книгата влезе в класацията на „Ню Йорк Таймс“, ще ми платиш аванса малко по-бързо. Няма да платиш повече, просто малко по-бързо.
Аби беше изумена. Джак наистина беше прочел договора.
— Това е друго нещо — отвърна Бертоли.
— Знам — кимна Джак. — Ние ти предлагаме нещо реално.
Бертоли замълча. Никой в стаята не помръдваше.
— Какво става? Кисело ли е гроздето? — опита се да го подразни Джак.
— Вие просто не разбирате — избухна Бертоли. Карла кимаше укорително. — Не можем да направим подобно нещо. Не можем да ви гарантираме място в класацията.
— Струва ми се, че много добре разбирам. — В гласа на Джак ясно се долавяше презрение. Бертоли беше страхливец. Боеше се от провал. Ако всичко се запишеше черно на бяло в договора, целият бранш щеше да научи. Ако Алекс се провалеше и изгубеше автора си и бъдещите му книги, щеше да загуби и репутацията си. А това означаваше смърт в света на бизнеса. — Ще се споразумеем ли, или не? — попита Джак.
— Може би трябва да обсъдим по-внимателно условията. — Карла се опита да помогне на Бертоли, но беше вече късно. — Може би по-малко седмици в класацията? Да речем, едно трето място — погледна тя Джак с надежда.
— Не мога да го направя — прекъсна я издателят. — И няма да го направя.
Джак сви рамене и я погледна с разбиране. Тъй де, макар и пиян, беше си свестен човек.
— Сама го чу, нали? Ние се мъчим да бъдем разумни, но той не иска. — Джак се усмихна, стана и погледна часовника си. — О, времето напредва. Не трябваше ли да ходим на някаква галавечеря? — Продуцентите на филма щяха да доведат своята кинозвезда за среща с автора. Искаха да поговорят и с търговците. Студията разчиташе много на успеха на романа и Аби и Джак знаеха това отлично. Сега имаха в ръцете си важен лост.
— Ще трябва пак да си поговорим — обади се примирително Карла. — В края на краищата всичко в живота е въпрос на преговори, нали така?
— За вас сигурно — отвърна спокойно Аби. — След като вече знаем какво представлявате, остава само да обсъдим цената ви.
Ако можеше, Карла Оуенс би я убила с поглед.
20
Големите къщи бяха около езерото Вашингтон. И шефът на „Майкрософт“ Бил Гейтс имаше имение там. Около езерото Юниън малко по на запад имаше само вили и търговски постройки, няколко дока и ресторант в южната му част.
Пожарът се бе разразил преди няколко дни, но острият мирис на дим висеше над водата като гостенин, който не иска да си тръгне. Прозорецът на колата беше отворен и миризмата на изгоряло дърво и химикали гъделичкаше синусите на Санфилипо. Той си намери място за паркиране пред магазинче за брезентови навеси и платна за лодки, заключи колата и тръгна към водата. На брега товареха камион с отпадъци. Плаващ кран се полюшваше леко от течението. Работници с каски разнасяха тежки сандъци.
Санфилипо заобиколи загражденията и тръгна по павирания път надолу към водата. Вятърът отнасяше миризмата в друга посока. На около двайсетина метра от брега над водата се показваше покривът на някаква барачка. Тълпа от хора бе застанала на брега. Откакто бяха открили тялото преди два часа, всичко наоколо беше затворено. Лутър усети, че трябва да се представи.
— Лейтенант Санфилипо. — Той показа значката си на началник-смяната. — Казаха ми, че имало работа за мен при вас. — Вече беше видял униформените полицаи до водата, но първо искаше да поговори с работниците.
— Следователят е там, долу — посочи с ръка началникът.
Неколцина мъже се бяха надвесили над някаква тъмна куп чина. — Не са сигурни дали е било нещастен случай. Нашите водолази намериха тялото на разсъмване. Беше се оплело в няколко мрежи. Май че нещо тежко се е стоварило върху не го при пожара.
— Половината сграда например — обади се един от работниците.
— Как е избухнал пожарът? — попита Санфилипо.
— Още не знаем. От пожарната мислят, че може би е причинен нарочно. Толкова боя и други неща има вътре, че е труд но да се каже. Искаме да я извадим, за да се разбере откъде е тръгнал огънят. Беше толкова старо дървено корабче. Хората казват, че е от времето на Първата световна война. Превозвало муниции. Чудя се въобще как се крепеше над водата.
— Собственикът тук ли е?
Работникът поклати глава.
— От градската управа го гонят отдавна. Срещу него има много оплаквания. Всякакви нарушения на правилника.
Лутър кимна с разбиране.
— И сега мислят, че той е инсценирал пожара?
— Не ми изглежда много вероятно. Така губи всичко — кораб, машини, оборудване. Няма застраховка. Три поколения труд отиват по дяволите. Лош късмет.
— Направо трагедия — заключи Санфилипо. — Но не чак такава, както за оня нещастник в чувала. Разбра ли се кой е той? Не го ли е потърсил някой досега?
— Не е работил тук.
Лутър изненадано повдигна вежди.
— Докерите нямат представа какво е правил там.
— Може пък той да е подпалвачът — обади се един от работниците. — И това се случва — който огън пали, от огън умира, тъй да се каже. — Колегите му се позасмяха.
— Стига черен хумор, момчета — изгледа ги строго шефът им. — Хайде на работа, по-бързичко! — Работниците се отдалечиха с неохота.
— Напълно е възможно нашият подпалвач да е сега в чувала — съгласи се Лутър. — Макар че човек би се зачудил защо му е било всичко това, след като няма застраховка.
— Може да е някой луд. Пироман. При тях няма нужда от причина.
— Прав сте — потвърди Лутър. — Намериха ли някакви документи?
— Мисля, че са открили портфейла му. При следователя е.
Лутър се отправи към завързаната за кея баржа, като си проправи умело път през събралата се тълпа. На края на палубата беше седнал водолаз в мокър неопренов костюм. Беше вдигнал маската на главата си и пляскаше с крака във водата. Лутър позна в него помощник-следователя Хармън.
— Какво ви води насам толкова рано, лейтенанте? — запита той.
— Миризмата на напалм, разнасяща се призори — усмихна се кисело Лутър и кимна към тялото в чувала. — Изгорял ли е много?
— Огънят е прогорил дървения корпус твърде бързо — поклати глава следователят. — Потънал е като камък.
— Какво още имаш да ми кажеш?
— Може да се е удавил. А може да е бил и мъртъв, преди да иде на дъното. Извадиха малко вода от дробовете му, но не много. Тялото е страшно подуто. Било е във водата повече от седмица. След аутопсията нещата ще са по-ясни.
