— А името му как ще разберем?
Следователят сви рамене и показа някакви формуляри на Лутър. Той ги прегледа и се замисли.
— Тук някъде ли е работил?
— Нямам представа. Ако беше, някой щеше да го потърси, нали така?
— Прав си — кимна Лутър. — Сигурен ли си, че е бил на кораба по време на пожара?
— О, да. Беше затрупан с отломки. Мисля, че е бил там, преди да избухне огънят. Беше и обгорял. Водолазите дори не го забелязали, преди един от тях да напипа случайно крака му в тъмното.
— Но все пак сте намерили портфейла му? — обърна се към следователя Лутър.
— Да. — Той протегна ръка, взе някаква мокра книжна торба, подпряна на лебедката, и изсипа съдържанието й. Имаше пръстен, часовник, няколко монети и черен портфейл. Кожа — та беше прогизнала и мека. Някакви тревички се бяха омотали около шофьорската книжка в пластмасовата преградка, но буквите все още се четяха. Лутър прерови съдържанието на портфейла. В една от преградките намери кранчето на бордна карта от полет от Лос Анджелис, с дата и час.
— Има различни възможности — обади се накрая следователят. — Ако не е работил тук, може да е бил клиент. Да си е поръчал да му направят лодка например.
— Може — съгласи се Лутър, — само че как е стигнал до тук този клиент?
— Какво искаш да кажеш?
— Без никакви ключове — поясни Лутър.
И наистина, сред вещите, изсипани от книжната торба, нямаше ключове нито от кола, нито от нещо друго. Лутър сравни името от формулярите с това на шофьорската книжка и се взря внимателно в снимката.
— Не съм убеден, че този човек е бил клиент — заключи той. — Едва ли се е интересувал от яхти.
Рано сутринта те отлетяха за Атланта, а оттам взеха самолет за Савана. Аби се помъчи да поспи, но стюардесата просто не ги оставяше на мира с любезностите си. Все така ставаше с Джак. Беше като магнит за жените. Дори възрастната дама, на която помогна да си качи чантата в багажника над главите им, не преставаше да се взира изумено в него. Но на Аби това започваше да й досажда. Беше хубав, ала в крайна сметка беше човек от плът и кръв. Ако предчувствието й се окажеше вярно, всичките му недостатъци скоро щяха да се изявят. А арогантността му нямаше граници. Той просто не обръщаше внимание на вперените в него очи. Беше разглезен от женското внимание.
Самолетът кацна. Те взеха багажа си, качиха се в колата и се отправиха към Кофин Пойнт. Аби никога не беше идвала в тази част на Америка и всичко й беше интересно — белите дървени къщи и зелените морави пред тях, обраслите с мъх дъбове, песента на щурците и мирисът на прясна пръст. Не беше толкова зелено, колкото на северозапад, но имаше собствена красота. Напомняше й за местата около залива на Сан Франциско. Само че всичко беше някак по-голямо. Те профучаха през наподобяващия пощенска картичка Бофорт с внушителните му стари сгради.
Продължиха по шосе 21, прекосиха канала до Лейдис Айланд и оттам се отправиха за Сейнт Хеленас Айланд и Фрогмор. Скоро свиха по второкласно шосе, което свърши след минути, и те се понесоха по коларски път.
Още докато напускаха магистралата, Аби осъзна, че изобщо не познава Джак Джърмейн. Морган трябваше да й се обади в Чикаго, но тъй и не позвъни. Трябваше да координират действията си преди заминаването й. Е, Морган поне имаше телефона й в дома на Джак. Може пък да беше оставил съобщение.
Джипът се носеше с грохот по неравния коловоз покрай малки къщички и каравани. Вътрешността беше по войнишки чиста, макар че отвън колата плачеше за миене.
— Пое голям риск — рече Джак. — Ами ако Бертоли беше решил да ни зареже, когато отказа да му дадем още книги?
— Нямаше да го направи.
— Защо?
— Нали видя опашката за автографи в Конгресния център? — Аби си премълча за захласнатите погледи на очакващите го с трепет жени. Самочувствието му и без туй беше прекалено голямо. — Опитаха и загубиха — сви рамене тя. — Първи рунд.
— Видя ми се много ядосан.
— Хората в Ню Йорк обичат да спорят — заяви Аби. — Това е част от играта. Голямата нюйоркска надпревара кой кого да прецака.
Джак се разсмя.
— Погледни на нещата от този ъгъл — продължи тя. — Бертоли нанесе най-добрия си удар, поне за момента. Ние обаче му го върнахме тъпкано. Сега има за какво да мисли, да се напъва. Ако се бяхме съгласили на всичко без борба, Карла и Алекс щяха да се приберат у дома и да се натъпчат с антидепресанти.
— Значи мислиш да им дадеш още книги?
— Ще видим. — Тя нямаше намерение да разкрива картите си пред Джак. — Те не искат просто книги, а да ме заробят. Да ме притежават.
— Гледаха мен — заяви Джак.
— Теб. Мен. Засега е все едно.
— Спасих ти задника.
— Нищо не си спасил. Задникът ми щеше да се изнесе с достойнство от залата.
— Това щеше да е грешка — отсече Джак.
— Защо?
— Защото тогава щях да остана насаме с врага.
Аби го изгледа с недоумение — не можеше да разбере дали се шегува, или не.
— Просто исках да разбера колко могат да предложат за още четири книги — усмихна се Джак. — Ти не искаш ли?
— Колкото и да е, няма да е достатъчно.
— Видях някои цифри преди няколко дни. Един автор получи двайсет и четири милиона.
— Това беше за три книги — каза Аби.
Джак я погледна развеселено. Значи все пак проявяваше интерес. Тя отметна кичур коса от лицето си и продължи небрежно:
— Пишеше във вестника.
— Да бе. До некролозите и кръстосаните курсове — изсмя се той. — Няма нищо лошо в това човек да се интересува от пари.
— Не, разбира се. Въпросът е да не правиш някои съмнителни неща. — Като например да се качиш в колата на непознат мъж и да отпрашиш по някое прашно шосе бог знае къде, мина й през ума.
— Пет месеца в класацията на „Ню Йорк Таймс“ — изрецитира важно Джак.
— Исках да го предизвикам — опита се да обясни Аби.
— По-скоро да предизвикаш някой инфаркт. Видя ли как те изгледа? Като че го беше подпалила. Виждал съм хора да хващат голи жици с по-спокойно изражение.
— Ти се напи като прасе.
— Преструвах се. За да го изпързалям, това е всичко — заяви Джак. — Кой нормален човек ще вземе да спори с един пиян? Да не искаш да кажеш, че прекалих?
— Добре беше. Просто типичният писател с неговите малки мании и комплекси. — Тя го погледна примирително и двамата избухнаха в смях.
— Ах, какъв съм готин! Ах, колко съм велик! Кажете, че съм господ, иначе няма да ви играя по свирката. Видя ли лицето му, когато му каза десет седмици начело на класацията. Струва си парите. Сякаш влак го бе прегазил, горкия.
— Карла сигурно още се мъчи да го изчегърта от релсите — засмя се доволно Аби.
— Можех да му обещая книгите — заяви важно Джак. — Но тогава май двамата щяхме да загазим.
— Нямаше двамата — прекъсна го Аби. — Аз щях да загазя. Забравяш нещо, Джак. Ти си моето друго „аз“. И трябва да се отнасяш по-сериозно към ролята си. Ти поемаш някакви задължения, а аз трябва да ги
