моряк се втрещи и млъкна. Само кучето се разлая неистово. В общото объркване непознатият убиец хукна към вратата и изчезна из уличката.
Всички се струпаха около ранения.
— Дръпнете се! — заповяда Никълъс. — Дайте му въздух!
— Какво стана? — запита Фаулър унесено.
— Аз съм виновен! — извика Ръф, зашеметен от мъка, и се отпусна на колене до ранения. — Опитах се да го спра, а той ви прободе изпод ръката ми.
— Проклет да е! — изпъшка Фаулър.
Стопанката си проби път през тълпата, да види този ужас. Сбиванията не бяха рядкост тук, но обикновено хората не се нахвърляха с мечове един срещу друг. Всичко се разминаваше по живо-по здраво, не се случваше да видиш човек, проснат в собствената си кръв…
— Водете го на доктор! — изплака тя.
— Не бива да го местим! — възпря ги Никълъс и се опита да спре бликащата кръв. — Извикайте лекаря тук! Кажете му да побърза!
Кръчмарката изпрати момчето си и го закле да тича. Никълъс държеше приятеля си разтреперан. Не можеше да повярва! Уил Фаулър, този силен, енергичен човек, си отиваше в ръцете му, кръвта му изтичаше в една мизерна кръчма на Банксайд! Такава нелепа случайност!
— Кой беше… — човекът — прошепна Фаулър.
— Не се насилвайте сега, Уил! — възпря го Никълъс.
— Искам да зная — изпъшка Уил Фаулър с последен проблясък на сила. — Кой беше този човек?
Никой не можеше да отговори.
Болка и гняв връхлетяха Никълъс. Мисълта за приближаващия край на Уил Фаулър го накара да осъзнае колко важна е била за него тази дружба. Добросърдечието, искрящият темперамент на актьора Уил Фаулър щяха да му липсват…
Никълъс притисна тялото на ранения към себе си, като че можеше да го защити от смъртта. Но всичко беше напразно. Той си отиваше.
Семюъл Ръф избухна в плач, съсипан от мисълта, че той е виновен за всичко. Шепнеше трескаво молби за прошка на човека, прострян в нозете им. Никълъс видя ужаса в очите му, но видя и кръвта, стичаща се в ръкава му — значи и Самюл беше ранен. Острието бе порязало ръката му, преди да се забие във Фаулър.
Умиращият отново събра сили:
— Ник…
— Тук съм, Уил.
— Намери го… Моля те… намери престъпника!
В пристъп на силна болка той се хвана за корема, след това цялото му тяло се отпусна. От гърлото му се чу последно изхъркване. Уил Фаулър вече нямаше нужда от лекар.
Семюъл Ръф скри лице в ръцете си. Никълъс усети, че и в неговите очи напират сълзи, но болката му бе примесена с хладен гняв. Един скъп приятел бе прободен от подъл убиец. В миг бе прекършен един пълнокръвен живот…
Уил Фаулър го бе помолил да открие убиеца и Никълъс прие тази повеля с желязна решимост.
— Ще го намеря, Уил! — обеща той.
3
Банксайд не се състоеше само от бордеи, игрални свърталища и вертепи, съмнителни страноприемници. Тъй като бе извън управляваната от магистратите зона на града, този квартал на Саутуорк, южния бряг на Темза, си имаше и свои собствени места за бой с петли, свои бирарии и дори арени за борба с бикове. Но имаше и магазини, работилници и прилични квартали. От корабостроителниците и доковете се откриваше великолепен изглед отвъд реката, към Сейнт Пол и града.
Ан Хендрик бе прекарала голяма част от живота си в Банксайд и познаваше добре лабиринтите от улички. Бе англичанка по произход, но се бе омъжила за Джейкъб Хендрик преди да навърши двадесет години. Джейкъб, един от многобройните холандски преселници в Лондон, бе майстор шапкар, който отлично съзнаваше, че градските занаятчийски гилдии не биха приели в изисканите си братства такива като него и земляците му. Ако искаше да припечелва, той трябваше да се установи извън града, а Саутуорк бе най- добрият възможен избор. Упоритото му трудолюбие и готовността му да се приспособява му помогнаха да се позамогне в професията. И когато след близо петнадесет години щастлив брачен живот почина, Джейкъб остави на вдовицата си приличен дом, процъфтяваща търговия и скромно благополучие.
Други жени биха заминали нанякъде или биха се омъжили повторно, но Ан Хендрик се чувстваше привързана към къщата и нейната атмосфера. Тъй като нямаше деца и се чувстваше самотна, Ан реши да пусне наематели. Много скоро човекът, когото прибра, престана да бъде само наемател.
— Ти ли си, Ник? — извика тя.
— Аз съм.
— Закъсняваш.
— Не биваше да ме чакаш.
— Безпокоях се за тебе…
Ан дотича, докато той затваряше вратата. Щом го зърна на светлината на свещта, красивите черти на лицето й се изкривиха от ужас.
— Ранен ли си?! — втурна се тя към него.
— Не съм, Ан.
— Имаш кръв! Целите ти ръце са в кръв! Виж си дрехите!
— Не е от мене — каза меко той.
— Неприятности ли имаше, Ник? Той кимна.
— Уил Фаулър.
— Какво стана? Разкажи!
Отидоха в неговата стая. Ан му донесе кана с вода, за да почисти кръвта, а Никълъс Брейсуел й разказа какво бе станало в „Надежда и котва“. Все още не беше на себе си. Ан също се разтревожи. Виждала бе Уил Фаулър само няколко пъти, но знаеше колко е весел, жизнерадостен и разговорлив, човек с неизчерпаеми запаси от весели историйки от света на театъра. Беше невероятно такъв шумен човек да изчезне така изведнъж, с подобен ужасен край.
— Имаш ли представа кой беше онзи? — попита тя.
— Нямам понятие — каза Никълъс мрачно. — Но ще го намеря някой ден.
— А този мастър Ръф? Той какво?
— И той беше сломен като мене, Ан. Помогнах му да си потърси друга стая за тази нощ. Не можеше да понесе мисълта да остане в къщата, в която бе убит Уил.
— Можеше да го доведеш — предложи тя. Никълъс я погледна и го заля вълна от симпатия.
Закръгленото й лице, винаги толкова мило и весело, сега бе сгърчено от ужас и състрадание. Такава беше Ан — винаги готова да помогне с нещо. Това беше черта, която и двамата притежаваха, може би това бе една от причините за близостта, създала се помежду им.
— Благодаря ти, Ан.
— Можехме да му предложим нещо по-добро от стая в някаква евтина страноприемница. Как не се сети да го доведеш!
— Нямаше да дойде. Семюъл Ръф е много горд и независим човек. Приятелството му с Уил е отколешно и двамата бяха страшно привързани един към друг. Семюъл сигурно ще иска да остане сам с мислите и със скръбта си, почувствах го.
Докато той си бършеше ръцете, Ан изхвърли нечистата вода. Никълъс бе изтощен. Полунощ отдавна минаваше, а събитията в „Надежда и котва“ го бяха съсипали. Бяха изпратили веднага за полиция и сега вече всичко бе в ръцете на магистратурата. Дойдоха и отнесоха трупа. До сутринта Никълъс надали би могъл да предприеме нещо. Но мислите му продължаваха да се блъскат и да не му дават мира.
Ан Хендрик се върна. Бе едра, красива жена, с пъргави и леки движения. Имаше чудесен глас.
