— Трябва да поспиш, Ник. Ще се оправиш ли?
— Мисля, че да.
— Ако ти потрябва нещо, само повикай.
— Зная.
Тя го погледна с обич и изведнъж й се прииска да го притисне силно към гърдите си. Но само го погали нежно по косата.
— Жал ми е за Уил Фаулър — прошепна тя. — Но като си помисля, можеше и тебе да убият. Това щеше да съкруши сърцето ми.
Тя го целуна по челото и излезе.
Това беше типично за Лорънс Файърторн — той винаги приемаше всяка беда като лична обида. Без сянка от скрупули превърна и сега смъртта на един от служителите си в директно накърняване на собствената му репутация. Следобед на следващия ден Уил Фаулър трябваше да играе в последното представление в „Главата на кралицата“, в най-голямата от второстепенните роли. Тъй като останалите актьори вече бяха поели всички двойни роли, нямаше с кого да го замести. Можеше да се осуети цялото представление! Файърторн беше направо бесен.
— Безобразие! — ревеше той. — Пълен провал!
— Да, много неприятно — съгласи се Никълъс.
— Досега няма случай трупата на лорд Уестфийлд да е отложила представление. Не можем да допуснем такъв прецедент! Публиката няма да понесе да не ме види. Ама и вие сте виновен, Никълъс! Точно така, вие!
— Но защо, сър?
— Вие правехте всичко, за да задържите тук Уил Фаулър!
— Той беше добър актьор.
— Сто пъти ми попречихте да скъсам договора му на парченца.
— Уил бе пълноценен член на тази трупа, сър.
— Той беше пълноценен скандалджия! Търсеше си го и си го намери! Милостиви боже! Да се бях вслушал в истинкта си, вместо да се водя по ума ви!
Намираха се в голямата спалня в къщата на Файърторн. Актьорът крачеше нервно из стаята по бяла нощница. След една безсънна нощ Никълъс бе побързал да дойде в Шордич и да донесе тъжната вест. Всяка негова дума бе посрещната на нож.
— Да ми стори такова нещо! — мяташе глава Файърторн. — Един от моите хора бива убит в кръчмарска свада. Чудесна история, няма що. Това хвърля кал върху цялата трупа! Не можахте ли да помислите предварително за това?!
— Всъщност той ме заведе там.
— Няма никаква разлика. Аз съм този, който ще пострада от тази работа. Господи, Никълъс! И без това поемаме достатъчно голям риск с това, че нарушаваме разпоредбите на общината. Последното нещо, което можем да си позволим е един сблъсък с властите.
— Направих всичко, каквото трябва — увери го импресариото. — Вас изобщо няма да ви забъркват в тази работа.
— Аз съм вече забъркан! Забъркан съм във всичко, което засяга трупата на Уестфийлд] — натърти Файърторн и зае любимата си поза. — Освен това как ще можете да ръководите представленията, след като ще бъдете привлечен да отговаряте пред магистрата?! Ето, виждате ли как всичко опира пак до мене? Тази история хвърля сянка върху моето име на актьор.
Никълъс Брейсуел само изпъшка. Тъгуваше за смъртта на приятеля си, а Файърторн просто късаше нервите му. Понякога даже и на него му бе трудно да издържа гневните пристъпи на този човек! Той побърза да върне разговора към болния въпрос:
— Искахме да поговорим за „Любов и щастие“ — напомни той.
— Действително, сър. Публиката очаква от нас представление днес следобед. Хората харесваха нашата пиеса. Така беше…
— И така ще бъде.
— Без Уил Фаулър.
— Има изход.
— Нямаме време да променяме пиесата — повтори Файърторн нетърпеливо. — Нито пък можем да направим нещо за една-единствена репетиция тази сутрин. А и Едмънд няма време сега за такива промени. Той е изцяло погълнат от пиесата на Армадата.
— В случая Едмънд не ни е нужен.
— Да, а твърдите, че има решение?
— Тъй вярно, мастър Файърторн.
— Да не възнамерявате да възкресите Уил Фаулър от мъртвите?
— В известен смисъл, да.
— Стига гатанки!
— Името е Семюъл Ръф.
— Ръф? — излая Файърторн. — Мошеникът, заради когото попаднахте в „Надежда и котва“?
— Той е опитен актьор — обоснова се Никълъс. — В много отношения не по-лош от Уил.
— Невъзможно е да научи ролята за няколко часа.
— Семюъл е уверен, че може. Вече работи по ролята. Преписах му съответните странички от моята книга.
— Позволявате си големи волности, Никълъс! — Файърторн го изгледа заканително. — „Любов и щастие“ е наша собственост. Не е предназначена за очите на външни хора.
— Нали искате да има представление днес следобед?
— Разбира се.
— В такъв случай това е единствената възможност.
— Няма да назнача човек, дето не съм му виждал и очите.
— С ваше разрешение ще го поканя на репетицията. Много скоро ще можете да прецените дали е в състояние да изиграе ролята. За толкова кратко време не можем да намерим по-добър.
— Но нали са го ранили нощес?
— Само в мускула на лявата подмишница. Лекарят превърза раната, нищо сериозно. Във всички сцени Лоренцо се явява с мантия. Тя ще скрие раняването. Що се касае да останалата част от костюма, Семюъл е горе-долу еднакъв по ръст с Уил, няма да се налага да се правят промени.
— Престанете да ми натрапвате този човек! — възпротиви се капризно Файърторн.
— Той само иска да ни помогне.
— Хубава помощ! Ако не беше той, изобщо нямаше да се нуждаем от помощ.
— Семюъл го разбира. Чувства се виновен за станалото. Иска поне отчасти да поправи нещата. За него е твърде мъчително и отговорно да поеме ролята на приятеля си.
— Не ми харесва тази идея.
— Уил Фаулър би я приел.
— Аз съм този, който взима решенията в тази трупа, а не Уил Фаулър.
— Може би трябва да обсъдим въпроса с останалите акционери — предложи Никълъс любезно. — Може би те ще погледнат на работата от по-друг ъгъл.
— Няма друг ъгъл! В случая е важно как аз виждам нещата.
Лорънс Файърторн хукна отново из стаята, мятайки се като тигър в клетка. В съседната стая, където живееха стажантите, избухна младежки смях и той се нахвърли върху стената с гневни юмруци, за да ги накара да млъкнат. Когато жена му изпрати да известят, че закуската е готова, само се озъби и прислужникът примря от ужас. Не след дълго обаче Файърторн се поуспокои и дойде на себе си.
— Има опит, казвате?
— Дългогодишен, и то в добри трупи. Бил е и в трупата на Лестър.
— Ще може ли да наизусти текста?
— Паметта му била отлична.
— Да не е някой кавгаджия? Някой като Уил…
