пътуването си, когато се хвърли в подземната река. Ако беше по-обикновено създание, щеше да бъде зашеметена от огромната цивилизация наоколо си. Обаче тя беше царствено нехайна и приемаше заобикалящата я цивилизация като приношение от царствения си съпруг. А той беше цар, обслужван от много роби. Не го ли видя тя това на парахода и във влака? И тука, когато пристигна в неговия дворец, тя прие като най-естествено нещо редицата слуги, излезли да ги посрещнат. Шофьорът отвори вратата на лимузината. Други слуги внесоха багажа. Франсис не помръдна пръст, освен когато й помогна да слезе от колата. Дори и Баском (човек, който явно не беше слуга) също служеше на Франсис. И тя не пропусна да забележи, че Баском замина с лимузината на Франсис по нареждане и заповед на Франсис.
Тя бе царувала в откъсната от света, долина над една шепа диваци. А тука, в тази могъща страна на крале, нейният съпруг царуваше над кралете. Всичко това беше чудесно и тя с възхищение си мислеше, че царското й достойнство не бе с нищо пострадало от брака й с Франсис.
Възторгът й от вътрешната уредба на голямата къща бе наивен и детински. Забравила за слугите или по-скоро без да им обръща внимание, както не беше обръщала внимание на собствените си прислужници в езерното си жилище, тя плесна с ръце в огромното преддверие, захласна се пред мраморното стълбище, леко изтича до най-близката стая в надникна вътре. Това беше библиотеката, която бе видяла в Огледалото на света в първия ден на познанството си с Франсис. И видението се сбъдна, защото Франсис влезе с нея в огромната стая, пълна с книги, прегърнал я с едната си ръка, също както бе видяла това върху повърхността на течния метал в златната купа. Спомняше си и телефоните, и борсовия телеграфен апарат, и точно както го бе пред-вещала тогава, тя се приближи и с любопитство загледа апарата, а Франсис, все още обвил кръста й с ръка, стоеше до нея.
Той се опита да й обясни какъв е този уред, но още в самото начало тъкмо когато се убеди, че не е възможно за няколко минути да й разясни предназначението на фондовата борса в цялата й сложност, очите му забелязаха на лентата, че акциите на „Фриско Консолидейтед“ са спаднали с двадесет пункта — нещо, което никога не беше се случвало с тази малка железопътна линия в щата Айова, финансирана и построена от Р. Х. М.; до деня на смъртта си баща му я беше смятал за солидно предприятие, което ще устои на всякаква буря, дори ако половината от банките и цялата Уол Стрийт претърпят крах.
Царицата с тревога наблюдаваше безпокойството, което се изписа по лицето на Франсис.
— Това е вълшебно, както моето Огледало на света? — полувъпросително-полуутвърдително рече тя.
Франсис кимна.
— Знам, то ти разправя тайни — продължи тя — Както моята златна купа, то довежда целия свят тука, в тази стая, при теб. То ти носи неприятност. Това е съвсем ясно. Но какви неприятности може да донесе този свят на теб, един от най-великите му царе?
Франсис отвори уста, за да отговори на последния й въпрос, но не каза нищо, защото усети, че е невъзможно да я накара да го разбере, а в това време пред полуспуснатите му клепачи или само в съзнанието му пред него проблясваха видения на мощни железопътни и параходни линии, многолюдни гари и шумни докове, миньори, трудещи се в Аляска, в Монтана и в Долината на смъртта, обуздали реки и впрегнати в работа водопади, линии с високо напрежение, опънати през низини, блата и тресавища на двеста фута високи стълбове, и цялата техника, икономика и финанси в машинната цивилизация иа двадесетия век.
— То ти носи неприятност — повтори царицата. — И, уви, аз не мога да ти помогна. Няма я вече златната ми купа. Никога вече не ще видя света в нея. Вече не съм господарка на бъдещето. Аз съм само жена и съм безпомощна в тоя непознат, огромен свят, в който си ме довел. Аз съм само жена и твоя съпруга, Франсис, съпруга, която се гордее с теб.
Той почти изпита любов към нея, когато остави телеграфната лента и силно я притисна до себе си, преди да отиде при батареята от телефони, „Тя е прелестна — мина му през ума. — В нея няма нито коварство, нито злоба; тя е само жена, жена от край до край, любеща и будеща любов… уви, между мен и нея, която е моя, в мислите ми вечно и непрестанно се изправя образът на Леонсия, която никога не ще бъде моя!“
— Пак вълшебство — промърмори царицата, когато Франсис се свърза с кантората на Баском и каза:
— Господин Баском без съмнение ще се върне след половин час. Говори Морган, Франсис Морган. Господин Баском тръгна за кантората преди по-малко от пет минути. Когато пристигне, кажете му, че съм тръгнал за кантората му и ще дойда не повече от пет минути след него. Това е важно. Кажете му, че съм тръпнал. Благодаря. Довиждане.
Много естествено, царицата очакваше, че Франсис ще й покаже всичките чудеса на тази голяма къща, и не можа да скрие разочарованието си, когато й каза, че трябва веднага да замине за някакво място, наричано Уол Стрийт.
— Какво е това, което те кара да ме оставиш и ти заповядва, сякаш си роб? — попита тя с изражение на недоволство.
— Бизнес, и то е много важно — каза й той с усмивка и я целуна.
— И кой е този Бизнес, та има власт над тебе, който си цар? Да не би това да е името на твоя бог, на който всички вие се кланяте, както моят народ се кланя на бога на Слънцето?
Франсис се усмихна на толкова сполучливо направеното от нея сравнение и отговори:
— Бизнес е великият бог на американците. Освен това той е много страшен бог и когато погубва, погубва страшно и бързо.
— И ти си си навлякъл недоволството му? — попита царицата.
— Уви, да, макар и да не зная с какво. Трябва да отида на Уол Стрийт…
— Там ли е неговият олтар? — прекъсна го тя.
— Да, там е неговият олтар — отговори Франсис — и там трябва да разбера с какво съм го оскърбил и с какво мога да го умилостивя и да изкупя вината си.
Набързо дадените от него обяснения за достойнствата и задълженията на камериерката, за намирането на която се бе разпоредил телеграфически още от Колон, почти не я заинтересуваха и тя го прекъсна със забележката, че доколкото разбира, камериерката трябва да е нещо като индианките, които й прислужваха в Долината на Загубените души, н че е свикнала да има лични слуги още когато е била малко момиченце и учила английски и испански с майка си в къщата на езерото.
Но когато Франсис взе шапката си и я целуна за сбогом, тя се смекчи и му пожела сполука пред олтара.
След няколко часа изумителни приключения в отредените за нея стаи, където камериерката (французойка, която говореше испански) я развеждаше и й обясняваше всичко, и след като някаква величествена жена, която сама приличаше на царица, я измери и огледа от всички страни с помощта на две млади жени и която, според царицата, без съмнение бе повикана, за да служи на нея и Франсис, тя слезе пак по разкошното стълбище, за да изследва библиотеката с тайнствените й телефони и телеграфен апарат.
Дълго се взираше тя в борсовия телеграф и се вслушваше в пресекливото му тракане. Но тя, която знаеше да чете и пише на английски и испански, не можеше да разбере нищо от странните йероглифи, които по някакво чудо се отбелязваха върху лентата. След това започна да изучава първия телефон. Тя си спомни как си бе служил Франсис и сложи ухото си на микрофона. После, като се сети как той бе употребил слушалката, тя я вдигна от вилката и сложи на ухото си. Гласът, безспорно глас на жена, прозвуча толкова близо до нея, че тя се стресна от изненада, изпусна слушалката и отскочи назад. В този миг в стаята случайно влезе Паркър, старият камериер на Франсис. Царицата не го беше забелязала преди, а облеклото му бе така безупречно, осанката му — така благородна, че тя го взе по-скоро за приятел на Франсис, отколкото за слуга — приятел като Баском, който ги посрещна на гарата с колата на Франсис, вози се с тях като равен, но веднага си тръгна, щом чу заповедите на Франсис, които явно беше длъжен да изпълнява.
Като видя сериозното лице на Паркър, тя се засмя от смущение и въпросително му посочи телефона. Камериерът сериозно вдигна слушалката, промърмори в нея: „Грешка!“ и я закачи на мястото й. За тези няколко секунди в ума на царицата настъпи революция. Гласът, който беше чула, не беше глас ща бог или на дух, това беше глас на жена.
