се бави, закри съдебното заседание.
— Аз ходих при Родригес Фернандес — обясняваше след пет минути шефът в опустялата съдебна зала. — Той казва, че това е истински скъпоценен камък, че голяма част ще се изгуби при шлифоването, но въпреки всичко ще ми даде петстотин златни, долара за него… Покажете го на съдията, сеньор Торес, покажете му цялата шепа по-големи камъни.
И Торес започна да лъже. Налагаше му се да лъже, понеже не можеше да признае, че скъпоценностите му бяха позорно отнети от Солановците и Моргановците, когато го изхвърлиха от хасиендата. И лъжите му бяха толкова убедителни, че успяха да убедят дори и шефа; колкото за съдията, той винаги приемаше на вяра всичко, което му кажеше шефът, с изключение на онова, което се отнасяше за силните питиета. Накъсо, ако се махнеха множеството подробности, прибавени от Торес, работата стояла тъй: той бил съвсем сигурен, че бижутерът е подценил камъка, и затова изпратил останалите със специален човек на своя агент в Колан с нареждане да бъдат препратени в Ню Йорк на бижутерската къща „Тифани“ за оценка, която би могла да доведе и до продажба.
Когато напуснаха съдебната зала и заслизаха по няколкото стъпала между кирпичени колони, носещи белези от куршуми, оставени по тях от предишни революции, шефът тъкмо казваше:
— Та понеже при търсенето на тия скъпоценности ще ни е нужна закрилата на закона, а освен това, понеже и двамата обичаме нашия добър приятел съдията, ще отделим скромен дял от намереното и за него. Той ще ни замества в Сан Антонио, докато ни няма, а ако се наложи, ще ни осигури застъпничеството на закона.
Случи се обаче, че зад една от колоните, полуизлегнат, с ниско нахлупена на очите шапка, седеше И Пун. Това не беше просто съвпадение. Китаецът отдавна беше разбрал, че ценните тайни, свързани с хорските тревоги, се намираха в забележително изобилие около съдилищата, които представляваха средища за издаването на тия тревоги, щом те станеха особено мъчителни. Човек никога не знае. Всеки миг човек може да се натъкне или да открие някоя тайна. Затова И Пун се чувствуваше като рибар, хвърлил въдицата си в морето, когато наблюдаваше тъжителите и ответниците, свидетелите на обвинението и защитата, та дори и постоянните посетители на съдебната зала и случайните зяпачи.
И тъй, тази сутрин единственият човек, който внушаваше на И Пун някаква надежда, беше дрипав стар пеон, много пиян, но въпреки това с такъв вид, сякаш ще загине, ако не му поднесат в същия миг още една чаша. Очите му бяха помътени, клепачите — зачервени, а по цялото му изпито и повехнало лице се четеше отчаяна решителност. Когато съдебната зала се изпразни, пеонът застана на стъпалата до една от колоните.
„Защо ли?“ — питаше се И Пун. Вътре, останаха само тримата големци на Сан Антонио — шефът, Торес и съдията. Каква връзка можеше да има между тях или кой да е от тях и това пропило се същество, което се тресеше като премръзнало под палещия блясък на слънчевите лъчи? И Пун не знаеше защо, но знаеше, че си заслужава да почака, колкото и малка да е вероятността да го разбере. Затова той, с вид на човек, който спокойно се наслаждава на слънчева баня, се изтягаше на стъпалата зад колоната, където нямаше и помен от сянка, която да го защити от прежурящото слънце. Старият пеон прекрачи несигурно едно стъпало, залитна и малко остана да падне, но сполучи да отдели Торес от приятелите му, които направиха десетина крачки по тротоара, спряха да се почакат и неспокойно запристъпваха от крак на крак, като че ли стояха на жарава, макар и да бяха погълнати от сериозен разговор. И Пун не пропусна нито една дума, нито едно движение, нито едно блясване на очите, нито едно трепване на лицето в диалога между величествения Торес и човешката развалина, останала от някогашния пеон.
— Сега пък какво искаш? — грубо попита Торес.
— Пари, за бога, малко пари, сеньор, мъничко пари! — захленчи престарелият пеон.
— Ти вече си получи парите — изръмжа Торес. — Преди да замина, аз ти дадох двойно повече, за да ти стигнат за двойно по-дълго време. Още цели две седмици няма да получиш нито едно сентаво.
— Задлъжнях — изхълца старецът; цялата му снага се тресеше и тръпнеше от нервната възбуда на съвсем наскоро погълнатия алкохол.
— За изпитото в пулкерията „Петър и Павел“ — безпогрешно установи Торес с презрителен смях.
— За изпитото в пулкерията „Петър и. Павел“ — откровено си призна старецът. — И плочата със сметката ми е изписана докрай; Не мога да получа повече пулке на вересия. Аз страдам и минавам през хиляди мъчения, когато не пия, пулке.
— Ти си свиня без разум!
Някакво странно достойнство, нещо като мъдрост извън пределите на мъдростта внезапно, одухотвори съсипания пеон, той се изправи, дори спря за миг да трепери и мрачно заговори:
— Аз съм стар. Кръвта едва се движи в жилите и сърцето ми. Желанията на младостта са угаснали. Не мога дори да работя с това мое разбито тяло, макар и да зная добре, че работата носи облекчение и забрава. Не мога дори да работя и да забравя. Храната не се услажда на моята уста и свива от болка стомаха. Жените… те са напаст и ме е яд да си спомня, че някога съм ги желал. Децата… последното си дете погребах преди дванадесет години. Вярата… тя ме плаши. Смъртта… страхът от нея не ме напуска и в съня. Пулке… о, боже, то е единственото нещо, което още придава радост и вкус на последните ми дни! Какво от това, че пия прекалено много? То е, защото имам толкова много да забравя и ми е останало толкова малко време да се грея на слънце, преди тъмнината да го скрие завинаги от старите ми очи.
Торес остана глух за философията на стареца и нетърпеливо понечи да си тръгне.
— Няколко песо, само шепичка песо — молеше се старият пеон.
— Нито едно сентаво — отсече Торес.
— Добре тогава! — със същия тон отсече пеонът.
— Какво искаш да кажеш? — дрезгаво попита Торес, обзет от внезапно подозрение.
— Забравил ли си? — отвърна старецът така натъртено и многозначително, че И Пун неволно се запита какво ли кара Торес да дава на пеона нещо като пенсия или парична помощ.
— Аз ти плащам, както сме се споразумели, за да забравиш — каза Торес.
— Никога няма да забравя, че старите ми очи те видяха да забиваш нож в гърба на сеньор Алфаро Солано — отговори пеонът.
Макар и да оставаше скрит зад колоната и да седеше неподвижно в позата на почиващ човек, образно казано, И Пун „подскочи“. Семейство Солано бяха хора лични и имотни. Това, че Торес е убил едного от тях, бе наистина скъпа тайна.
— Говедо! Свиня без разум! Гнусно животно! — ръцете на Торес се свиха от ярост. — Много съм добър, затова се държиш така с мене! Само да се изпуснеш да кажеш нещо и ще те пратя в Сан Хуан! Ти знаеш какво значи това. Не само ще спиш със страх от смъртта, но и когато си буден, всеки миг ще те е страх да живееш, като гледаш пред себе си лешоядите, които скоро ще кълват твоите кости. А в Сан Хуан няма да има пулке. Хората, които изпращам в Сан Хуан, никога вече не виждат пулке. Е? Какво? Така си и мислех. Ще почакаш две седмици и като ти дойде времето, пак ще ти дам пари. Не искаш ли да почакаш, никога вече, докато се озовеш в търбусите на лешоядите, няма да видиш пулке.
Торес се завъртя на токове и си отиде. И Пун го изчака, докато се отдалечи е двамата си приятели надолу по улицата, след това обиколи колоната и видя, че старият пеон се е строполил на земята от отчаяние, че не ще получи повече пулке, и охка, пъшка и надава резки пресекливи ридания, тялото му потръпва, както потръпват умиращи животни в предсмъртните си мъки, а пръстите му щипят кожата и дрипите, сякаш махат оттам стоножки. И Пун седна до него и разигра малка комедия. Той измъкна от джоба си златни и сребърни монети и взе да ги брои с леко и меко дрънчене и звънтене, което отекна в ушите на обезумелия пеон като бълболене и кълколене на цели извори от пулке.
— Ние сме мъдри — заговори му И Пун на витиеват испански език, като продължаваше да дрънка с парите, докато пеонът хленчеше и му се молеше за няколко сентаво за чаша пулке. — Ние сме мъдри, ти и аз, старче; ние ще поседим тук и ще разкажем един на друг каквото знаем за мъжете и жените, за живота и любовта, за гнева и неочакваната смърт, за лютата ярост в сърцето и леденостудената стомана, забита в гърба; и ако остана доволен от това, което ми разкажеш, ще пиеш пулке, докато ти протече от ушите и избие през очите. Ти го обичаш това пулке, а? Иска ти се да си пийнеш една чаша сега, ей сега, скоро, много скоро?
На тази нощ, когато шефът на полицията и Торес тъкмяха своята експедиция под прикритието на мрака,
