неприятел, подел, както и Франсис, и Баоком не можеха да не признаят, съкрушителен поход не на живот, а на смърт против състоянието на младия Морган.
— Да можем само да опазим „Тампико Петролиъм“ от този въртоп! — молеше се Баском.
— Аз виждам единственото си спасение в „Тампико Петролиъм“ — отговори Франсис. — Когато бъдат погълнати и сетните акции, на които мога да сложа ръка, тогава пускането на „Тампико Петролиъм“ ще бъде като хвърляне на свежи сили в почти загубен вече бой.
— Но ако предположим, че вашият незнаен враг е достатъчно силен, за да глътне и този последен, великолепен имот и да поиска още? — попита Баском.
Франсис сви рамене.
— Тогава ще бъда разорен. Баща ми се е разорявал пет-шест пъти, преди да сполучи. Освен това той се е родил в разорено семейство. Не би трябвало да се тревожа за такава дреболия.
За известно време в хасиендата на Солано събитията се движеха бавно. Всъщност, след като Хенри спаси Леонсия и я отведе по осеяната с динамит пътека, нямаше никакви събития. Дори и И Пун не беше идвал да им продаде някоя съвсем прясна, съвсем нова-новеничка тайна. Нищо не се случваше освен това, че Леонсия линееше и беше посърнала и нито Енрико, нито Хенри — родният й брат, нито братята й Солановци, които не й бяха никаква братя, не можеха да я разтушат.
Но докато Леонсия линееше, мисълта за съкровището в Долината на Загубените души, към която Торес междувременно си пробиваше път с динамит, не даваше мира на Хенри и на високите синове на Енрико. Те знаеха само едно, а именно, че експедицията на Торес бе пратила Аугустино и Висенте обратно в Сан Антонио за още два товара динамит.
Накрая, след като се посъветва с Енрико и получи позволение от него, Хенри заговори по този въпрос на Леонсия.
— Скъпа сестричке — подхвана той, — ние смятаме да отидем горе и да видим какво правят онзи подлец Торес и шайката му. Благодарение на теб, знаем каква е тяхната цел. Динамитът им трябва, за да пробият вход в Долината. Ние знаем къде Бленуващата потопи съкровището си, когато пламна къщата. Торес не го знае. Решихме, че можем да ги последваме в Долината, след като те пресушат пещерите на маите, със същите, ако не и по-добри от техните изгледи да сложим ръка на приказния сандък със скъпоценни камъни. Но най-важното в цялата работа е, че бихме искали да те вземем с нас. Струва ми се, че ако сполучим да завладеем съкровището, ти не би имала нищо против да направиш повторно пътешествие по подземната река.
Ала Леонсия уморено поклати глава.
— Не — каза тя, когато Хенри продължи да я увещава. — Не искам никога вече да видя Долината на Загубените души, нито искам да чуя за нея. Точно там онази жена ми отне Франсис.
— Всичко това е било грешка, скъпа сестричке. Но кой можеше да го знае? Аз не знаех. Не го знаеше и Франсис. Той постъпи честно и почтено, по мъжки. Без да знае, че ние с теб сме брат и сестра, вярвайки, че сме наистина годеници — както и бяхме тогава, — той не се опита да те отнеме от мен и сложи край на всякакво по-нататъшно изкушение и спаси живота на всички ни, като се ожени за царицата.
— Все ми се иска двамата с Франсис да запеете вечното си „Гръб до гръб двамина с тебе“ — тъжно и без всякаква връзка с разговора пророни Леонсия.
Тихи сълзи се надигнаха и бликнаха от очите й, тя се обърна, слезе по стъпалата на верандата, пресече градината и безцелно заслиза от хълма. За двадесети път след заминаването на Франсис минаваше тя оттука и крачка по крачка си припомняше как беше го забелязала да гребе към брега от „Анхелика“, как беше го замъкнала в джунглата, за да го спаси от разярените си баща и братя, до момента, когато с револвер в ръка го беше целунала, накарала да се качи в лодката и да замине. Това беше първото му идване.
После изживя всяка подробност на второто му посещение, от онзи миг, когато, заобиколила скалата след банята си в лагуната, бе го видяла облегнат на камъка да й пише първата си бележка, сетне как я беше ухапала по коляното лабари (която тя бе взела за отровна усойница), как се беше втурнала обратно, сблъскала с Франсис и припаднала на пясъка. Тя седна с чадъра си на същото място, където беше припаднала и дошла на себе си тъкмо когато Франсис се беше приготвил да изсмуче отровата от раната, която вече беше разрязал. Както се връщаше назад в спомените, Леонсия си даде сметка, те се беше свестила именно от болката от разреза.
Тя се унесе в сладките спомени как му беше ударила плесница, когато устните му се бяха приближили до коляното й, как се беше изчервила и закрила лицето си с ръце, как се беше разсмяла, когато кракът й изтръпна поради прекалено стегнатия турникет, как беше пребледняла от яд, когато той й напомни, че го смята за убиец на чичо й, и как беше отблъснала предложението му да махне турникета. Така дълбоко се беше унесла тя в милите спомени за случилото се едва ли не вчера, което й се струваше да е станало преди половин век поради безброя на изживените събития, приключения и нежни мигове, че не забеляза разнебитената наемна кола, която пристигна от Сан Антонио по крайбрежния път. Нито видя как жената, чиито модни дрехи издаваха, че идва от Ню Йорк, освободи колата и се запъти към нея пеша. Тази дама, която не беше друга, а царицата, съпругата на Франсис, също се закриваше с чадър от тропическото слънце.
Застанала точно зад Леонсия, тя нямаше представа, че е изненадала девойката в миг на върховна покруса. Тя знаеше само едно: че вижда Леонсия да изважда от пазвата си мъничка снимчица и продължително да се заглежда в нея. През рамото й царицата позна, че това е снимка на Франсис, и отново пламна от безумна ревност. В ръката й блесна кама, измъкната от скритата в пазвата й кания. Бързото движение бе достатъчно да предупреди Леонсия и тя наведе чадъра си, за да погледне нагоре и види кой стои зад гърба й. Твърде безутешна дори за да се изненада, тя поздрави съпругата на Франсис Морган с такова безразличие, сякаш се е разделила с нея само преди един час. Дори и камата не можа да събуди у нея любопитство или страх. Може би, ако се беше стреснала или уплашила, царицата щеше да забие стоманеното острие в гърдите й. Но сега тя успя само да изхлипа:
— Ти си подла жена! Подла, подла жена!
Ала Леонсия само сви рамене в отговор и каза:
— По-добре ще е да държите чадъра между себе си и слънцето.
Царицата я обиколи, застана с лице към нея и я загледа отгоре надолу, обзета от такъв бяс и ревност, че не можеше да промълви нито дума.
— Защо? — заговори първа Леонсия след проточилото се мълчание. — Защо да съм подла жена?
— Защото си крадла — избухна царицата. — Защото крадеш мъже, при все че си имаш мъж. Защото изневеряваш на съпруга си… поне в сърцето си, тъй като засега не си имала възможност за нещо повече.
— Аз нямам съпруг — тихо отговори Леонсия.
— Тогава бъдещ съпруг… Мисля, че трябваше да се ожениш в деня след заминаването ни.
— Аз нямам бъдещ съпруг — продължи Леонсия все тъй тихо.
Противницата й така бързо се наежи, че Леонсия отпуснато си я представи като тигрица.
— Хенри Морган! — извика царицата.
— Той е мой брат.
— Аз открих, че на тази дума може да се придадат много различни значения, Леонсия Солано! В Ню Йорк поклонниците на някои олтари наричат всички мъже в света „братя“, всички жени „сестри“.
— Неговият баща е бил мой баща — търпеливо и подробно й обясни Леонсия. — Неговата майка е била моя майка. Ние сме родни брат и сестра.
— А Франсис? — попита царицата и в гласа й се долови вяра и внезапно пробудил се интерес. — Да не си и негова сестра?
Леонсия поклати глава.
— Тогава ти любиш Франсис! — възкликна царицата, жегната от разочарование.
— Той е ваш — каза Леонсия.
— Не, ти ми го отне!
Леонсия бавно и тъжно поклати глава и тъжно загледа треперещата от мараня повърхност на лагуната Чирики.
