И още поне двадесет милиона в течение на следващите три седмици, ако — и вземете си много добра бележка от това „ако“, — ако в света цари мир и ако общото положение на борсата остане толкова нормално, колкото е било през последните шест месеца.

Франсис решително се изправи и посегна към шапката си.

— Отивам веднага при Колинс. Той познава финансовото ми положение много по-добре от самия мен. Ще гледам да ви връча поне този милион, преди да затворят борсата, а съм доста сигурен, че ще събера и останалите в течение на следващите няколко седмици.

— Помнете — предупреди го Баском, когато си стиснаха ръцете за сбогом: — зловещото в това нападение е именно бавността. То е насочено против вас и не е предприето слепешката. Който и да го прави, действува с голям замах и трябва да е голям човек.

Няколко пъти късно подир обед и вечерта робинята на хвъркатите думи викаше царицата и й даваше възможност да поприказва с мъжа си. За свое голямо възхищение до леглото в спалнята си тя намери телефон, по който се обади в кантората на Колинс и каза на Франсис лека нощ. Дори се опита да му прати въздушна целувка и чу в отговор странен и неясен звук — неговата целувка.

Когато се събуди, царицата не можеше да каже колко дълго е спала. Без да се помръдне, тя видя през притворените си клепки Франсис да надниква в стаята и да я гледа. Когато той тихичко си отиде, тя скочи от леглото и изтича до вратата тъкмо навреме, за да го види, че слиза по стълбите.

„Пак неприятности с великия бог Бизнес“ — досети се тя. Той отиваше долу в тази чудна стая, библиотеката, за да прочете новите заплахи и предупреждения на страшния бог, които цъкането на борсовия телеграф караше тъй тайнствено да се превръщат в писана реч. Тя се погледна в огледалото, пооправи косата си и с лека, изпълнена с обич и очакване усмивка на устните облече пеньоар — още едно от прекрасните неща, с които Франсис се беше погрижил да я снабди.

Пред вратата на библиотеката тя спря, понеже чу и друг глас освен гласа на Франсис. В първия миг реши, че това са хвъркатите думи, но веднага разбра, че гласът се чува твърде високо, отблизо и по- различно. Когато надзърна, тя видя двама мъже, седнали в големи кожени кресла с лице един към друг. Франсис, с уморено от дневните тревоги лице, все още беше с всекидневни дрехи, но другият беше облечен с фрак. И тя го чу да нарича мъжа й „Франсис“, а той, на свой ред, да го нарича „Джони“. Това и свойският тон на разговора й подсказа, че са стари, близки приятели.

— Да не вземеш да ми разправяш, Франсис — казваше другият, — че цялото това време си миткал из Панама, без да подариш сърцето си на десетина сеньорити.

— Само на една — отговори Франсис след кратко мълчание, през време на което царицата забеляза, че той гледа приятеля си право в очите. — Освен това — продължи Франсис след още едно кратко замълчаване — аз й подарих сърцето, но запазих разума си. Джони Патмор, о, Джони Патмор, ти мислиш само за флирт, но казвам ти, че има още много нещо да научиш. Казвам ти, че в Панама намерих най- прекрасната жена в света; жена, която ме накара да се почувствувам щастлив, че можах да се запозная с нея; жена, изтъкана от огън, страст, нежност, благородство — царица на жените.

И царицата, която слушаше и виждаше дълбокия възторг, изписан на лицето му, се усмихна с нежна обич и самоувереност: нима не беше спечелила съпруг, който гореше от любов към нея?

— И тази дама… ъъъ… отговори ли ти тя с взаимност? — реши се да попита Джони Патмор.

Царицата видя как Франсис кимна.

— Тя ме обича, както я обичам аз… — сериозно отговори той. — В това съм съвършено сигурен. — Изведнъж той се изправи. — Чакай. Ще ти я покажа.

И когато той се запъти към вратата, безкрайно щастлива от дочутото признание, царицата дяволито изтича и се скри зад вратата на разкошната стая, която, както я бе осведомила камериерката, се наричала „приемна“, но предназначението на която бе останало неясно за нея. Докато го гледаше да се качва по широките мраморни стъпала, тя си представяше с възторг как ли ще се изненада, като не я намери в леглото. След няколко мига Франсис се върна. Сърцето й се посви, когато забеляза, че след като не бе я намерил, по лицето му не се четеше никакво безпокойство. В ръка той носеше някакъв свитък — или навит тънък бял картон. Без да погледне нито наляво, нито надясно, той влезе отново в библиотеката.

Тя надникна и го видя да развива свитъка и да го слага пред очите на Джони Патмор и го чу да казва:

— Прецени сам. Ето я.

— Но защо го казваш с такъв погребален тон, драги? — попита Джони Патмор след като дълго разглежда снимката.

— Защото ние се срещнахме твърде късно. Аз бях принуден да се оженя за друга и завинаги се разделих с нея само няколко часа преди тя да се омъжи за друг, комуто бе дала дума, преди единият от нас да знае за съществуването на другия. Но жената, за която се ожених — моля те да си вземеш бележка, — е добра, прекрасна жена. Аз ще й бъда вечно предан. За съжаление тя никога не ще притежава моето сърце.

При този рязък обрат царицата изведнъж разбра цялата истина. Тя усети, че й прилошава, и насмалко не припадна, притиснала ръце до сърцето си. Макар че двамата мъже продължаваха да говорят в библиотеката; царицата не чу нито дума повече — бавно, с усилие тя си наложи спокойствие. Най-после, със свити рамене, като мъничка нещастна сянка на блестящата жена и съпруга, каквато беше допреди няколко минути, с несигурни крачки тя прекоси преддверието и като в някакъв кошмар, за който не е присъща бързина на движението, бавно се заизкачва нагоре. Щом влезе в стаята си, царицата загуби самообладание. Тя дръпна пръстена на Франсис от ръката си и го стъпка с крак. Нощната й шапчица и костенурковите фуркети полетяха в общия куп на пода. Разтърсвана от ридания, треперейки, мълвейки откъслечни думи, тя се захлупи на леглото и се отдаде на неописуемата си мъка, но остана съвсем неподвижна, когато Франсис надзърна в стаята на път към спалнята си.

Един час, който й се стори като хиляда столетия, царицата го чака да заспи. Тогава стана, взе в ръка украсената с нешлифовани скъпоценни камъни кама, която бе притежавала още в Долината на Загубените души, и тихичко, на пръсти, влезе в стаята му. Тя беше там, на тоалетката — голямата снимка на Леонсия. Изпаднала в нерешителност, стиснала камата в схваналите се от болка длан и пръсти, тя се двоумеше между мъжа си и Леонсия. Но когато застана до леглото му с вдигната за удар ръка, сълзите, нахлули в сухите дотогава очи, замъглиха погледа й, ръката с камата се отпусна и тя гласно изхлипа.

Ново решение я накара, да се изправи и да отиде при тоалетката. Оставените там бележник и молив привлякоха вниманието й. Тя издраска две думи, откъсна листчето и го сложи върху лика на Леонсия, който я гледаше от повърхността на полираното дърво. След това с безпогрешен замах на камата закова бележката между очите на този образ с такава сила, че острието се заби в дървото, а дръжката затрептя изправена нагоре.

ГЛАВА XXV

Междувременно, както в Ню Йорк се бяха сблъскали борсовите интереси и Ригън сръчно провеждаше могъщото си нападение срещу всичките акции на Франсис, а Франсис и Баском напразно се мъчеха да разберат кой върши това, така и в Панама се сблъскваха интереси, които засягаха Леонсия и Солановци, Торес и шефа на полицията, а не по-малко от тях и някой си И Пун — топчестия, с лице като месечина китаец.

Дребният стар съдия, който бе творение на шефа, седеше и спеше на съдебното заседание в Сан Антонио. Той кротко спеше вече два часа, от време на време клюмаше глава и мърмореше в дълбокия си сън, при все че случаят беше сериозен и предполагаше заточение за двадесет години в Сан Хуан, където и най-здравите не издържаха повече от десет. Но съдията нямаше нужда да преценява доказателствата и пренията. Още преди да започне разглеждането на делото, решението и присъдата се бяха очертали в ума му, понеже бе му ги подсказал шефът. Защитникът довърши повърхностната ся реч, секретарят на съда кихна и съдията се събуди. Той бодро се огледа и рече:

— Виновен!

Никой не се изненада, дори и обвиняемият.

— Да се яви утре сутрин да изслуша присъдата… Следващото дело!

След като издаде тази заповед, съдията се приготви отново да потъне в сън, но изведнъж видя в съдебната зала да влизат Торес и шефът. Блясъкът в очите на шефа бе достатъчно указание и той, без да

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату