— Къде е жената? — рязко запита тя.
Паркър само доби по-студен и по-сериозен вид и се поклони.
— В къщата има скрита жена! — стремително продължи тя. — Нейният глас говори в това нещо. Тя трябва да е в съседната стая…
— Това беше централата — опита се да пресече потока й от думи Паркър.
— За мене няма значение как се казва — не спираше царицата. — Не искам в моята къща да има друга жена освен мен! Кажете й да си върви. Аз съм много ядосана.
Паркър стана още по-студен и по-сериозен и това я наведе на нова мисъл. Може би този благороден господин стои по-високо, отколкото тя подозира, в йерархията на по-дребните царчета — помисли си тя. Може би като цар той да е почти равен на Франсис, а тя се държи така властно с него, като с по-нисш, с много по-нисш.
Царицата го хвана за ръка, въпреки че забеляза съпротивата му, дръпна го при едно канапе и го накара да седне до нея. За още по-голямо смущение на Паркър, тя бръкна в една бонбониера и започна да го храни, като му запушваше устата с бонбон всеки път, когато той я отваряше, за да протестира.
— Кажете ми — заговори тя, след като насмалко не го накара да се задави, — нима между мъжете в тази страна е приета полигамията?
Паркър се сащиса от тази груба откровеност.
— О, аз зная значението на тази дума — увери го царицата. — И затова повтарям: нима между мъжете в тази страна е приета полигамията?
— В тази къща няма друга жена освен вас, госпожо, като изключим прислужничките — най-сетне успя да изрече той. — Този глас, който чухте, не е глас на жена в тази къща, а глас на, жена, която е на много мили оттука и е ваша служителка или служителка на всекиго, който би пожелал да говори по телефона.
— Тя е робиня на тази тайна? — попита царицата, започнала смътно да схваща същината на положението.
— Да — потвърди камериерът на мъжа й. — Тя е робиня на телефона.
— На хвъркатите думи?
— Да, госпожо, да го наречем така: на, хвъркатите думи. — Той отчаяно се мъчеше да се избави от положение, в каквото не беше изпадал през цялата си служба. — Вижте, аз ще ви покажа, госпожо. Тази робиня на хвъркатите думи е на вашите заповеди ден и нощ. Ако пожелаете, робинята ще ви помогне да говорите с вашия съпруг господин Морган…
— Сега ли?
Паркър кимна, стана и я заведе при телефона.
— Преди всичко — обясни той — ще говорите е робинята. Щом свалите ей това и го сложите на ухото си, робинята ще ви се обади. Робинята винаги казва едно и също: „Номер?“ Понякога казва: „Номер? Номер?“ А понякога е много раздразнителна. Когато робинята каже: „Номер?“, вие ще кажете: „Едистоун дванадесет деветдесет и две“, тогава робинята ще каже: „Едистоун дванадесет деветдесет и две“, след което вие ще кажете: „Да, моля“ …
— Ще кажа „моля“ на една робиня? — прекъсна го царицата.
— Да, госпожо, защото тези робини на хвъркатите думи са особени робини, които никой никога не вижда. Аз вече не съм млад, но никога в живота си още не съм видял телефонистка… Така, после, след един миг, друга робиня — жена, която е на много мили от първата — ще ви каже: „Тука е Едистоун дванадесет деветдесет и две“, а вие ще кажете: „Тука е госпожа Морган. Искам да говоря с господин Морган. Мисля, че е в частния кабинет на господин Баском.“ Тогава ще почакате около половин или една минута и след това с вас ще започне да говори господин Морган.
— Както е на много-много мили оттука?
— Да, госпожо… също като че ли е в съседната стая. А когато господин Морган каже: „Довиждане“, вие също ще кажете: „Довиждане“ и ще закачите слушалката, както ме видяхте да правя аз.
И всичко, което й каза Паркър, се изпълни, след като тя спази указанията му. Двете робини покорно извършиха вълшебството с изречения от нея номер и Франсис й се обади, смя се с нея, помоли я да не се чувствува самотна и обеща да се върне у дома не по-късно от пет часа следобед.
А Франсис през целия този ден бе много зает и разтревожен.
— Кой е този ваш таен враг? — пак и пак го питаше Баском, а Франсис клатеше глава, неспособен да изкаже дори и предположение.
— Нали виждате: като изключим акциите, от които сте заинтересуван вие, всичко остава нормално и няма никакви сътресения. Но вижте вашите акции. Да вземем „Фриско Консолидейтед“. Не виждам нито причина, нито основание акциите му да падат по този начин. Падат само вашите акции. „Ню Йорк, Върмонт и Кънектикът“ е раздала петнадесет на сто дивиденти през последните четири тримесечия и е непревземаема като Гибралтар. И при все това акциите й паднаха, много паднаха. Същото е с „Монтана Лоуд“, медните мини в Долината на смъртта, „Импириъл Тънгстън“, „Нортуестърн Електрик“. Да вземем „Аляска Тродуел“ … нерушим като предвечна скала. Движението против него започна едва късно снощи. При затварянето на борсата акциите му бяха паднали с осем точки, а днес са се смъкнали още два пъти по толкова. И всичките са акции на дружества, в които имате вложени големи суми. Нищо друго не е мръднало.
— „Тампико Петролиъм“ също не е мръднал — каза Франсис, — а вложенията ми в него са най- големи.
Баском сви рамене с отчаян вид.
— Сигурен ли сте, че не можете да се сетите за никого, който може би прави това и вероятно е ваш враг?
— Човек да не съм, Баском. Дума не мога да кажа за никого. Аз не съм си спечелил неприятели, защото, откакто е умрял баща ми, не съм бил много деен. „Тампико Петролиъм“ е единственото нещо, с което съм се занимавал, но той още се държи. — Без да бърза, Франсис отиде при борсовия телеграфен апарат. — Ето, продадени са петстотин акции с половин пункт по-висока цена.
И въпреки това някой ви е подгонил — увери го Баском. — Ясно е като бял ден. Напоследък преглеждах съобщенията за разните засегнати предприятия. Те са поукрасени, хитро и изкусно украсени, украсени в песимистичен и официален тон. Защо „Нортуестъри Електрик“ не споменава нищо за дивидентите? Защо е написана в толкова черни краски дописката на Мълани за „Монтана Лоуд“? Ах, да оставим настрана всичките тези черногледи съобщения, но каква ли може да е причината за тази оживена продажба на акции? Всичко е ясно. Провежда се нападение, както изглежда, против нас и това не е случайно, прибързано нападение. То се провежда бавно и неотклонно. И решителният удар може да се стовари при първия слух за война, при първата стачка или финансова паника — щом нещо засегне цялата борса. Вижте се в какво положение сте сега, когато всички акции, освен вашите, не са мръднали. Досега аз покривах разликата между номиналната и продажната стойност на акциите. Значителна част от свободните ви допълнителни гаранции е вече изразходвана. Но те все повече намаляват. Човек не може да гледа на това през пръсти. То може да доведе до катастрофално спадане. Положението е твърде деликатно.
— Ами „Тампико Петролиъм“! Не е ли все тъй весел и безгрижен? … Ето ви допълнителна гаранция, достатъчна, за да покрие всичко — подсети го Франсис, — При все че съм се мъчил да не го докосвам — добави той.
Баском поклати глава.
— Ами мексиканската революция и собственото ни безгръбначно правителство! Ако въвлечем в играта „Тампико Петролиъм“ и там се забърка някоя сериозна каша, това ще ви довърши, ще ви разори, ще ви остави без пукната пара.
— И все пак — отново подхвана Баском — не виждам друг изход, освен да използуваме. „Тампико Петролиъм“. Виждате ли, аз похарчих почти всичко, с което ми бяхте позволили да разполагам. А това не е светкавично нападение. То е бавно и неотклонно като смъкващ се ледник. Аз водя открай време борсовите ви сделки, но това е първият случай да сме се видели натясно. Да видим сега какво е общото ви финансово положение. С него се занимава Колинс и той знае. Вие също трябва да знаете. С какви ценни книжа можете да ми позволите да разполагам? Сега. И утре. Идващата седмица. И следващите три седмици.
— Колко искате? — отговори му с въпрос Франсис.
— Един милион, преди да затворят борсата днес. — Баском посочи красноречиво борсовия телеграф. —
