бе съдено да стане паметна за всички в хасиендата на Солано. Събитията се заредиха рано. След вечеря всички Солановци и Хенри, станал член на семейството като брат на Леонсия, седяха на широката предна веранда, пиеха кафе и пушеха цигари. Изведнъж те видяха в лунната светлина по стъпалата да се изкачва странна фигура.
— Прилича на призрак — каза Алваро Солано.
— Дебел призрак — добави неговият брат близнак Мартинес.
— Китайски призрак, който не можеш промуши с пръст — изсмя се Рикардо.
— Същият онзи китаец, който спаси Леонсия и мен от женитба — позна го Хенри Морган.
— Продавачът на тайни! — изкиска се Леонсия. — И ако не ни носи нова тайна, ще бъда разочарована.
— Какво искаш, китаецо? — рязко попита Алехандро, най-старият брат.
— Хубава нова тайна, много хубава нова тайна, може вие купи — гордо изломоти И Пун.
— Твоите тайни са много скъпи, китаецо — обезсърчително каза Енрико.
— Тази хубава нова тайна много скъпа — добродушно го увери И Пун.
— Върви си — заповяда старият Енрико. — Ще живея много дълго, но до самия си смъртен час не искам вече да чувам никакви тайни.
Обаче И Пун говореше спокойно и самоуверено.
— Едно време вие има много чудесен брат — каза той. — Едно време вашия много чудесен брат, сеньор Алфаро Солано, умре с нож в свой гръб. Много добре. Хубава тайна, а?
Но Енрико, целият разтреперан, бе вече скочил на крака.
— Ти знаеш? — почти изкряска той нетърпеливия си въпрос.
— Колко? — попита И Пун.
— Всичко, каквото имам! — извика Енрико и като се обърна към Алехандро, добави: — Споразумей се с него ти, синко. Плати му добре, ако може да го докаже с показанията на някой очевидец.
— Разбира се — рече И Пун. — Аз има свидетел. Той има добро зрение. Той види човека мушне ножа в гърба на сеньор Алфаро в тъмнината. Негово име…
— Казвай, казвай! — едва можа да изрече Енрико.
— Хиляда долари негово име — каза И Пун и се подвоуми какви долари би могъл да поиска. — Хиляда долари златни — довърши той.
Енрико забрави, че е натоварил най-стария си син да води преговорите.
— Къде е свидетелят ти? — изкрещя той.
И Пун тихичко се обади на някого долу в храстите и оттам изникна съсипаният от пулке пеон, който с вид на истински призрак бавно, със залитане се за изкачва по стъпалата.
По същото време в края на града двадесет конници, между които бяха жандармите Рафаел, Игнасио, Аугустино и Висенте, пазеха керван от повече от двадесет товарни мулета и чакаха заповедта на шефа да потеглят към Кордилерите, без да знаят с каква тайнствена цел. Това, което знаеха, беше, че едрото муле, грижливо пазено настрана от другите животни, бе натоварено с двеста и петдесет фунта динамит. Знаеха още, че се бавят заради сеньор Торес, който препусна нанякъде покрай брега със страшния кару, убиеца Хосе Манчено, когото само милостта божия и на техния шеф вече дълги години спасяваха от справедлива смърт чрез обесване заради различните му убийства и престъпления.
А докато Торес чакаше на брега и държеше коня на кару и още един запасен кон, самият кару се изкачи пеша по криволичещия път, който водеше към хасиендата на Солано. Торес нямаше ни най-малка представа, че само на двадесетина крачки, в джунглата, която стигаше до самия бряг, лежи, потънал в мирен сън, пиян от пулке стар пеон, а до него е приклекнал съвсем буден и съвсем трезвен китаец с току-що получени хиляда долара, скрити в пояса. И Пун едва бе успял да дръпне пеона настрана от пътя, когато Торес пристигна по пясъка и спря почти до него.
Горе, в хасиендата, всички членове на домочадието се готвеха за сън. Леонсия тъкмо бе започнала да разпуска косите си, но спря, когато чу тракането на ситни камъчета по прозореца си. След като я предупреди шепнешком да не вдига шум, Хосе Манчено й подаде измачкана бележка, написана от Торес, и тайнствено й каза:
— От един китаец, който ви чака на двадесетина крачки при храстите.
И Леонсия прочете написаната на невъзможен испански бележка:
„Първи път аз ви кажа тайна за Хенри Морган. Този път аз има тайна за Франсис. Вий дойде и говори мене сега.“
Сърцето на Леонсия се разтуптя, когато видя името на Франсис; тя се наметна с мантия и тръгна с кару, без да се усъмни нито за миг, че вън я чака И Пун.
А И Пун, който седеше долу на брега и не изпускаше от очи Торес, не се усъмни нито за миг в станалото, когато видя убиеца кару да се задава със сеньорита Солано, вързана и със запушена уста, метната като чувал брашно на рамото му. И Пун не се усъмни нито за миг й в следващата си стъпка, когато видя Торес и кару да връзват Леонсия за седлото на третия кон, да я заграждат от двете страни и да се понасят в галоп по брега. Дебелият китаец остави заспалия пиян пеон и затича нагоре по стръмния път с такава бързина, че остана без дъх, когато стигна при хасиендата. Вместо да почука, той заудря вратата с юмруци и я зарита с крака, като се молеше на китайските си богове да не го застреля някой от избухливите Солано, преди да може да им обясни по каква бърза работа е дошъл.
— О, махай се по дяволите! — възкликна Алехандро, когато отвори вратата и освети, лицето на дотегливия гост.
— Аз имам голяма тайна! — задъхано промълви И Пун. — Много голяма, съвсем нова тайна!
— Ела утре в работно време — изръмжа Алехандро и се приготви да изрита китаеца от стъпалата.
— Аз не продава тайна — каза със запъваше И Пун и спря да си поеме дъх. — Аз прави подарък. Аз дава тайна сега. Сеньорита, ваша сестра, тя отвлечена. Тя вързана на кон, който тича бързо по брега.
Обаче Алехандро, който беше казал лека нощ на Леонсия преди по-малко от половин час, високо се изсмя на думите му и пак се приготви да изрита търговеца на тайни. И Пун съвсем се отчая. Той измъкна хилядата долара, тикна ги в ръцете на Алехандро и каза:
— Вий върви гледа бързо. Ако сеньорита тука в къщата, вий вземе всички тия пари. Ако сеньорита не тука, тогава вий връща парите…
И това накара Алехандро да се убеди. След една минута той вдигаше на крак цялата къща. След пет минути пеоните коняри, едва отворили очи от дълбокия сън, вече ловяха и оседлаваха коне и товарни мулета е оборите, а Солановци се обличаха за път и се въоръжаваха.
Пръснали се нагоре и надолу по брега и по разни пътеки, водещи назад към Кордилерите, в непрогледна тъма Солановци търсеха слепешката следите на похитителите. Случаят пожела подир тридесет часа Хенри съвсем самичък да попадне на дирята, да я проследи и да настигне целия отряд от двадесет души и Леонсия, спрели на стан в Стъпката на бога, на същото място, откъдето старият жрец на майте пръв бе видял очите на Чиа; те готвеха и закусваха. Да излезе сам срещу двадесет, би било неразумно, дори невъзможно, и англосаксонският ум на Хенри не видя нищо привлекателно в такова решение на въпроса. Затова пък натовареното с динамит муле, спънато настрана от другите четиридесет и няколко разседлани животни и оставено от нехайните пеони да стои с товара на гърба си, му се видя много привлекателно. Вместо да пристъпи към явно невъзможния опит да освободи Леонсия, той реши, че сред толкова много мъже нищо не заплашва женската й чест, и открадна мулето с динамита.
Но той не го заведе далече. В прикритието на ниска горичка Хенри отвори денка, напълни всичките си джобове с шашки динамит, кутия детонатори и малко кълбо фитил, погледна със съжаление останалия динамит, който с удоволствие би подпалил, но не смееше, и се залови да подготвя път за отстъпление, в случай че сполучеше да отвлече Леонсия от похитителите й. Както преди в Хучитан Франсис бе осеял пътя за отстъпление със сребърни долари, така този път Хенри го осея с шашки динамит — той ги слагаше на малки връзки с фитил, не по-дълъг от дължината на детонатора, и с по един детонатор в двата края.
Цели три часа Хенри трябваше да обикаля стана в Стъпката на бога, докато намери сгода да се обади на Леонсия, а още два скъпоценни часа отидоха на вятъра, докато тя намери сгода да се промъкне при него.
