След продължително мълчание тя рече уморено:
— Вярвайте в това. Вярвайте в каквото искате.
— Аз го долових у тебе още в първия миг — възкликна царицата. — Ти имаш странна власт над мъжете. Аз не съм грозна като жена. Откакто съм в широкия свят, забелязвам мъже да отправят погледи към мене. Зная, че не съм нежелана. Дори в моята Долина на Загубените души жалките мъже със забитите в земята очи са ме поглеждали с любовно желание. Един си позволи нещо повече от поглед и умря за мен или заради мен, защото го хвърлиха във въртопа. А ето че ти така си повлияла върху моя Франсис с тази твоя женска сила, че дори и в моите обятия той мисли за тебе. Зная това. Зная, че дори и тогава мисли за теб!
Последните й думи бяха вик на съкрушено от страст и разбито сърце. В следващия миг, макар това и да не удиви Леонсия, която бе изпаднала в твърде голямо безразличие, за да може изобщо да се удиви на нещо, царицата изтърва камата, отпусна се на пясъка, зарови лице в ръцете си и се отдаде на слабостта на истерична скръб. Почти без да мисли, съвсем машинално, Леонсия я прегърна и взе да я утешава. Минаха доста минути, докато царицата се поуспокои и заговори, с неочаквана решителност:
— Аз напуснах Франсис веднага, щом разбрах, че обича теб. Забих ножа си в твоята снимка, която той пази в спалнята си, и се върнах тука, за да направя същото и със самата тебе. Но не съм била права. Грешката не е нито у тебе, нито у Франсис. Грешката е у мене, защото не съм успяла да спечеля любовта му. Не ти, а аз съм тази, която трябва Да умре. Но първо трябва да се върна в моята долина и да си взема съкровището. Голяма беда е сполетяла Франсис в храма, който се нарича Уол Стрийт. Може да му бъде отнето богатството и му трябва друго богатство, за да спаси каквото има. Аз разполагам с такова богатство и няма време за губене. Ще ми помогнете ли ти и близките ти? То е заради Франсис.
ГЛАВА XXVII
Така стана, че към Долината на Загубените души от противоположни посоки си пробиваха път две групи търсачи на съкровища. От едната страна бързо навлизаха царицата, Леонсия, Хенри Морган и Солановци. Много по-бавно, макар и да бяха тръгнали доста преди тях, от другата напредваха Торес и шефът. Първият пристъп срещу планината се оказа най-труден. За да се пробие вход към пещерите на маите, дотрябва повече динамит, отколкото бяха донесли, и скалата се оказа по-упорита, отколкото бяха предполагали. После, след като най-сетне направиха отвор, той се оказа над равнището на пода и трябваше да продължат взривяването, за да източат водата. А когато си пробиха път до подгизналите мумии на конкистадорите и помещението с идолите, трябваше пак да разбиват скалата, за да проникнат в планинските недра. Но преди да продължат нататък, Торес заграби рубинените очи на Чиа и изумрудените очи на Хцатцл.
В това време, почти без да се бавят, царицата и спътниците й проникваха в Долината през планините на отсрещната страна. Но те не вървяха по същия път, по който бяха минали при бягството си. След дългото взиране в своето Огледало на света царицата познаваше всяка педя от пътя. Там, където подземната река нахлуваше в прохода под скалата и се вливаше в широката река Гуалака, нямаше никаква възможност да минат с лодките си. След настойчиво търсене по указанията на царицата те откриха съвсем малкия отвор на някаква пещера в стръмния склон на скалата, така обрасъл с храсти, че успяха да го намерят само понеже знаеха какво търсят. Те вързаха лодките с донесените въжета, с големи усилия ги изтеглиха горе на скалата, пренесоха ги на гръб по криволичещия проход и ги пуснаха в подземната река, където тя се разливаше широка и спокойна между бреговете си, тъй че можеха лесно да гребат срещу бавното й течение. На някои места, където течението ставаше много бързо, те дърпаха лодките с въжета от брега, а там, където реката се провираше през тесни сводове в скалите, царицата им показваше проходи, явно изсечени от човешка ръка в незапомнени времена, през които можеха да пренесат леките си лодки.
— Тук ще оставим лодките — каза най-после царицата и мъжете се заловиха да ги връзват край брега в мъждивата светлина на факлите. — Остава да минем през последния проход. Той ще ни изведе до малък отвор в скалата, заграден от лози и папрати, и ще се озовем над мястото, където някога се намираше моят дом край въртопа. Въжетата ще на трябват, за да слезем от скалата, но височината е само около петдесет фута.
Хенри вървеше начело с електрическо фенерче, а царицата до него; старият Енрико и Леонсия бяха последни и бдяха да не би някой малодушен пеон или индиански лодкар да се отскубне и избяга. Но когато стигнаха до мястото, където трябваше да има устие, там нямаше никакво устие. Проходът се прекъсваше, плътно затрупан от долу до горе с парчета натрошена скала, от малки — колкото паве, до големи — колкото туземна хижа.
— Кой може да го е направил? — ядно възкликна царицата.
Но Хенри я успокои след бърз оглед:
— Това е обикновено свличане, срутване на напукал се външен пласт на скалата; няма да ни отнеме много време да си разчистим път с динамит. Добре, че го носим със себе си.
Но ме стана толкова бързо. Те се трудиха до края на деня и цялата нощ. Слагаха малки заряди, защото Хенри се страхуваше да не предизвикат по-голямо срутване на напукания пласт над главите им. Употребяваха само толкова динамит, колкото да по-разтрошат камънака, та да могат да го изхвърлят назад през прохода. В осем часа на другата сутрин взривиха заряда, след това видяха първите проблясъци на дневна светлина пред себе си. Тогава заработиха много внимателно, като се пазеха да не причинят нови свличания. Най-после се изправиха пред огромен, тежък около десет тона къс скала, който препречваше самия изход. През пролуки от двете му страни можеха да мушнат ръцете си и да усетят как прежуря слънцето, но камъкът не им позволяваше да излязат. Въпреки всичките си усилия да го бутнат, те едва успяваха малко да го поразклатят и Хенри реши да заложи още един, последен взрив, с който да го съборят долу в Долината.
— Загубените души положително са разбрали, че им идат гости, както чукаме на задната им врата от петнадесет часа насам — изсмя се той и се приготви да запали фитила.
Събрало се пред олтара на бога на Слънцето при Дългата къща, цялото население на Долината наистина знаеше и със страх очакваше пристигането на гостите. Те бяха преживели толкова бедствия при идването на последните посетители, когато изгоря езерното жилище и се лишиха от своята царица, че сега Загубените души се молеха на бога на Слънцето да не им праща нови гости. Но едно нещо те бяха твърдо решили, убедени от страстните увещания на своя жрец, а именно: още веднага и без много приказки да убиват всеки пришълец, проникнал при тях.
— Дори и самия Да Васко! — беше извикал жрецът.
— Дори и Да Васко! — бяха отговорили Загубените души.
Всички бяха въоръжени с копия, бойни боздугани, лъкове и стрели и в очакване продължаваха да се молят пред олтара. През няколко минути пристигаха вестоносци от езерото и съобщаваха все същото — че планината не спира да тътне, но още нищо не е излязло от нея.
Десетгодишното момиченце от Дългата къща, което бе гощавало Леонсия, първо забеляза пришълците. Това стана така, понеже вниманието на племето бе устремено към тътнещата планина до езерото. Никой не очакваше гостите да се появят от планината в отсрещната страна на долината.
— Да Васко! — провикна се то. — Да Васко!
Всички се обърнаха и видяха Торес, шефа и придружаващата ги шайка да излизат на откритата поляна на някакви си петдесетина крачки от тях. Торес пак носеше на главата си шлема, който бе откраднал от изсушения си прадядо в помещението с мумиите. Домакините веднага горещо го поздравиха с облак стрели, които обсипаха гостите и повалиха двама на земята. След това Загубените души, и мъже, и жени, се втурнаха напред срещу заговорилите пушки на жандармите. Нападението бе толкова неочаквано, че макар и мнозина да паднаха от куршумите, други успяха да стигнат до пришълците и да влязат в отчаян ръкопашен бой. Това до краен предел намали предимствата на огнестрелното оръжие и много жандарми и други паднаха пронизани от копия или с глави, спукани от тежки боздугани.
Накрая обаче Загубените души бяха отбити главно благодарение на револверите, които можеха да убиват и в схватка гърди срещу гърди. Останалите живи побягнаха, но половината от пришълците бяха повалени, и то повалени завинаги, понеже жените по най-безмилостен начин се погрижиха да довършат всеки ранен. Шефът ревеше и беснееше от стрела, забила се в ръката му, и се успокои едва когато Висенте отряза острието и го измъкна.
