Торес остана незасегнат, ако не се смяташе болката в рамото, където го бяха ударили с боздуган, и заликува, когато видя стария жрец да умира на земята, сложил глава в скута на малкото девойче.
Понеже нямаха ранени, на които да дават необходима първа помощ, Торес и шефът поведоха останалите към езерото, обиколиха по брега и стигнаха пред развалините, останали от жилището на царицата. Само овъглени колове стърчаха над повърхността на водата и отбелязваха мястото, където някога бе имало къща. Торес се обърка, а шефът изпадна в ярост.
— Тука, точно в тази къща стоеше сандъкът със съкровището — рече със запъване Торес.
— Това се казва да гониш вятъра! — изръмжа шефът. — Сеньор Торес, винаги съм подозирал, че сте глупак.
— Отде можех да зная, че къщата е изгоряла?
— Трябвало е да го знаете, вие, който винаги всичко знаете — сопна му се шефът. — Но мен няма да ме излъжете. Аз не съм ви изпускал от погледа си. Видях как откраднахте изумрудите и рубините от очите на боговете на маите. Поне това ще разделите с мене, и то още сега!
— Чакайте, чакайте, имайте мъничко търпение — замоли му се Торес. — Нека първо да поразузнаем. Разбира се, ще разделя с вас четирите скъпоценни камъка… но какво представляват те в сравнение с цял сандък? Това беше лека, слаба сграда. Сандъкът може да е паднал във водата, незасегнат от пожара, когато се е съборил покривът. А скъпоценни камъни не се повреждат от вода!
Шефът изпрати хората си да разузнаят между овъглените колове и те, кой с газене, кой с плуване, взеха да търсят в плитките води, като се пазеха да не ги повлече смучещото течение на водовъртежа. Аугустино Мълчаливеца пръв направи откритие близо до брега.
— Стъпил съм на нещо — съобщи той от място, където водата едва стигаше до колената му.
Торес нагази в езерото, наведе се тъй, че главата и рамената му се скриха под водата, и заопипва намерения предмет.
Това е сандъкът, сигурен съм — заяви той. — Я елате, всички! Измъкнете го на сухо, та да можеш да видим какво има в него.
Но когато това бе сторено и той тъкмо се канеше да вдигне капака, шефът го спря.
— Върнете се във водата, всички вие! — заповяда той на хората си. — Има още много сандъци като тоя и няма да има никаква полза от експедицията ни, ако не ги намерим. Само един сандък не може да изплати разноските.
Едва когато всички заджапаха и слепешката затърсиха във водата, Торес вдигна капака. Шефът се вкамени от изумление. Той можеше само да гледа и да издава нечленоразделни звуци.
— Ще повярвате ли сега? — попита Торес. — Това няма цена. Ние двамата сме най-богатите мъже в Панама, в Южна Америка, в света. Това е съкровището на маите. Ние сме чували за него, когато сме били малки момчета. Нашите бащи и деди са мечтали за него. Конкистадорите не са могли да го намерят. И то е наше… наше!
А докато те двамата, почти зашеметени, стояха и гледаха, другите един по един се измъкнаха от водата, наредиха се в мълчалив полукръг зад гърба им и също се вторачиха в съкровището. Нито шефът, нито Торес подозираха, че техните хора стоят зад гърба им, нито пък техните хора подозираха, че Загубените души безшумно се приближават към тях отзад. И така се случи, че всички стояха като омагьосани, със закован в съкровището поглед, когато врагът започна пристъпа.
От десетина крачки разстояние лъкове и стрели са смъртоносни, особено когато има достатъчно време грижливо да се прицелиш. Две трети от търсачите на съкровища едновременно се намериха на земята. Във Висенте, който случайно беше застанал точно зад Торес, се забиха не по-малко от две копия и пет стрели. Шепата оцелели жандарми едва успяха да грабнат пушките и да се завъртят, когато започна нападението с боздугани. Рафаел и Игнасио, двамата жандарми, които бяха взели участие в приключенията из петролните полета на Хучитан, почти веднага паднаха с разбити черепи. И както винаги жените на Загубените души се погрижиха ранените да не останат за дълго само ранени.
Краят на Торес и шефа бе рече въпрос на няколко мига, когато чулият се от планината страшен тътнеж и сриналата се веднага след това лавина от камъни отвлякоха вниманието на всички. Няколкото останали живи Загубени души, обзети от ужас, се втурнаха към прикритието на храстите. Шефът и Торес, които единствени още стояха на крака и дишаха, вдигнаха очи към скалата, където от току-що направената дупка продължаваше да излиза пушек, н видяха на ръба, залени от слънчев блясък, да се изправят Хенри Морган и царицата.
— Вие се примерете в жената — изръмжа шефът, — а аз ще тегля куршума на този гринго Морган, та ако ще това да е последното нещо в живота ми, който бездруго май няма да продължи още дълго.
Двамата вдигнаха пушките си и гръмнаха. Куршумът на Торес, който никога не се бе проявявал като много добър стрелец, улучи царицата право в гърдите. А шефът, прославеният стрелец и притежател на множество медали, не можа да улучи целта си. След миг един куршум от пушката на Хенри го удари в китката и излезе през лакътя. И когато пушката му издрънча на земята, шефът разбра, че тази дясна ръка, с раздробена от китката до лакътя кост, никога вече не ще може да държи пушка.
Но Хенри не стреляше добре. След двадесет и четири часовия мрак в пещерата очите му не можаха веднага да се нагодят към заслепяващия блясък на слънцето. Първият му изстрел беше сполучлив. Следващите му изстрели попадаха все около шефа и Торес, които се обърнаха и като луди побягнаха към храсталака.
Подир десет минути Торес, който тичаше по-назад, видя как една жена от племето на Загубените души изскочи иззад голямо дърво, вдигна с двете си ръце огромен камък и смаза главата на шефа. Торес я застреля, прекръсти се с ужас и с препъване затича нататък. Зад гърба му се чуха далечните викове на преследващите го Хенри и братя Солано, той си спомни видението за своя край, което бе зърнал и отказал да види докрай в Огледалото на света, и се запита дали този край не е вече наближил. Обаче на онова място не бе имало дървета, папрати н джунгла както тука. Доколкото си спомняше, там не бе имало никаква растителност — само скали, палещо слънце и кости на животни. Тази мисъл събуди у него нова надежда. Може би краят му не е бил отреден за този ден, може би не и за тази година. Кой знае? Може да минат още двадесет години, докато настъпи.
Той изскочи от джунглата и се озова на някакво странно било, което приличаше на отдавна раздробила се вулканична лава. Тука краката му не оставяха следи; той внимателно прекоси билото и отново навлезе в джунглата оттатък, с възродила се отново вяра, че неговата щастлива звезда ще му помогне да се избави от преследвачите. Планът за бягство започна да се очертава в ума му. Щеше да си намери сигурно място, където да се скрие, докато се смрачи. След това щеше да заобиколи обратно при езерото и водовъртежа. Стигне ли там, никой и нищо не ще може да го спре. Ще трябва само да скочи във водата. Пътуването под земята не криеше никакви ужаси за него, понеже вече го беше извършил веднъж. И той отново видя във въображението си приятната картина на река Гуалака, която искри под открито небе и тече надолу към морето. Освен това нали носи в джоба си двата огромни изумруда и двата огромни рубина, които бяха служили за очи на Чиа и Хцатцл! Те представляват цяло състояние, и то огромно състояние. Има ли значение, че не бе успял да завладее съкровището на маите и да стане най-богатият човек на света? Беше доволен. Единственото, за което копнееше сега, беше мракът и още един последен скок в недрата на планините, за да излезе през тия недра при река Гуалака, която тече към морето.
И тъкмо в този миг, когато толкова живо видя пред очите си сигурно избавление, той не забеляза къде стъпва и полетя надолу. Но не полетя в кипящи води. Полетя с главата напред по скалист склон. Този склон бе толкова хлъзгав, че Торес продължаваше да се смъква надолу, макар и да беше успял да се обърне по лице и корем и отчаяно се мъчеше да се задържи с ръце и крака. Тези усилия само забавяха падането му, но не можеха да го спрат.
Когато стигна дъното, известно време лежа зашеметен, без да може да си поеме дъх. Щом дойде на себе си, преди всичко усети нещо необикновено под ръката си. Можеше да се закълне, че това са зъби. Най-после, изтръпнал и събрал цялата си смелост, Торес отвори очи и се реши да погледне странния предмет. И веднага му олекна. Това наистина бяха зъби — без всякакво съмнение това беше побеляла от слънцето и дъждовете челюст; обаче бяха свински зъби и челюстта беше челюст на свиня. Наоколо му се търкаляха кости и сам той лежеше върху кости, но като ги разгледа, се увери, че са кости от свини и разни по-дребни животни.
