Къде беше виждал такива купища кости? Торес се замисли и си спомни голямата златна купа на царицата. Погледна нагоре. О, майко божия! Същото място! Той го позна от пръв поглед, щом видя тази фуния и блясъка на деня над нея. Ръбът на фунията беше цели двеста фута над главата му. Страните й — гола, гладка скала — се спускаха стръмно към него и разумът му и очите му подсказаха, че никой човек, роден от жена, никога не би могъл да се качи по този склон.
Случайна мисъл, която се мярна в ума му, го накара да скочи на крака, обзет от внезапен ужас, и бързо да се заозърта. Фунията, в която беше попаднал, му напомни дупките, каквито копаят в пясъка паяците и след това се стаяват на дъното и чакат да падне в тях някаква плячка — само че тази дупка имаше исполински размери. Тази жива картина на въображението събуди у него ужасяващата мисъл, че някой чудовищен паяк, отговарящ по големина на исполинската фуния, може да се скрие тук, за да го изяде. Но не можа да открие в дупката такъв обитател. Дъното й, съвсем кръгло, имаше не по-малко от десет фута в диаметър и беше настлано кой знае с колко дебел пласт кости от дребни животни. „За какво ли древните маи са направили такъв изкоп?“ — запита се Торес, понеже беше почти убеден, че фунията не представлява природно явление.
Преди падането на нощта десетина опита го убедиха, че не е възможно да се изкачи по фунията. Между опитите той се свиваше в растящата сянка на залязващото слънце и вдишваше въздуха с устни, пресъхнали от зной и жажда. Това място беше истинска пещ, която изсмукваше жизнените сокове на тялото му във вид на обилна пот. През цялата нощ, когато не дремеше, той напразно се мъчеше да измисли как да се спаси. Единственият път беше нагоре, а умът му отказваше да му подскаже как да се изкачи. Освен това той чакаше с ужас зазоряването, понеже знаеше, че никой човек не би могъл да изтрае цели десет часа непоносимата жега, която му предстоеше да изтърпи на следния ден. Още преди да настъпи другата нощ, сетната капка влага щеше да се изпари от тялото му и то щеше да се превърне в сбръчкана и наполовина изсушена от слънцето мумия.
На съмване растящият ужас даде крила на мислите му и той успя да изгради нова и безкрайно проста теория за спасението си. Понеже не можеше да се покатери нагоре и понеже не можеше да се измъкне през самия склон, единственият възможен път беше надолу. Какъв глупак бе той! Могъл е да работи през прохладните часове на нощта, а сега трябва да работи в бързо засилващия се зной. В изблик на енергия той се залови да разравя купчината трошливи кости. Разбира се, има изход! Как иначе ще се празни фунията? В противен случай тя щеше да е догоре или поне донякъде пълна с вода от дъждовете. Глупак! Три пъти по три пъти глупак!
Той копаеше от едната страна на стената и хвърляше изкопаното накуп при отсрещната. Копаеше с такова отчаяние, че изпочупи ноктите си до месото и още по-надълбоко, а върховете на всичките му пръсти се изподраха и кървяха. Но жаждата му за живот бе силна и той знаеше, че това е борба на живот я смърт със слънцето. Когато стигна по-надълбоко, пластът кости стана по-плътен, тъй че Торес започна да употребява дулото на пушката си като лост, за да го разбива, преди да го изхвърля кога с една, кога с двете си шепи.
Малко преди пладне, когато вече започна да му се вие свят от жега, Торес направи откритие. На оголената от него стена се натъкна на първите букви от някакъв надпис, явно издраскан в скалата с върха на нож. С подновена надежда той вмъкна глава и рамене в дупката и взе да рови и гребе съвсем като куче и съвсем по кучешки да изхвърля парчетиите навън между краката си. Една част от костите падаха далече, но повечето падаха обратно върху него. Обаче той ровеше така стихийно, че не забелязваше колко безплодни са усилията му.
Най-сетне надписът беше разчистен и той можа да прочете:
Питър Макгил от Глазгоу. На 12 март 1820 г. аз се измъкнах от Адската яма през проход, който намерих, като копах надолу.
Проход! Проходът трябваше да е под надписа! Сега Торес заработи с настървение. Той така се изпоцапа, че заприлича на някакво огромно четириного, живеещо под земята животно. Мръсотиите влизаха в очите му, а от време на време и в ноздрите и гърлото, като го караха да изпълзява заднишком от дупката, за да прочисти с кихане и кашляне дихателните си органи. Два пъти му прилоша. Но слънцето, стигнало по това време почти точно над главата му, го караше да продължава работата си.
Най-после намери горния ръб на прохода. До долния ръб не стигна, защото щом отворът стана достатъчно широк за мършавото му тяло, той се заизвива, загърчи и се промъкна вътре, за да избяга по- скоро от убийствените слънчеви лъчи. Прохладата и тъмнината облекчиха страданията му, обаче радостта и, реакцията след всичко преживяно му докараха такова сърцебиене, че той припадна за трети път.
Когато се съвзе, Торес замърмори с черните си подпухнали устни някаква налудничава благодарствена молитва и запълзя по прохода. Пълзеше по неволя, защото проходът бе тъй нисък, че даже в джудже не би могло да се изправи в него на крака. Това бе истинска гробница. Кости хрущяха и се трошаха под ръцете и коленете му и той усещаше, че се раздират до кокал. След като измина стотина фута, Торес долови първите проблясъци на светлина. На колкото повече се приближаваше към свободата, толкова по-бавно напредваше, защото започваше да го обзема крайно изтощение. Знаеше, че това не е изтощение от умора, нито изтощение от глад, а изтощение от жажда. Вода, само няколко глътки вода и щеше да възвърне силите си. Но вода нямаше.
Светлината ставаше все по-силна и по-близка. Той забеляза, че напоследък подът на прохода се наклони надолу под ъгъл от цели тридесет градуса. Това правеше напредването по-лесно. Тежестта му го влечеше напред и му помагаше със сетните капчици усилия да се приближава към източника на светлината. Много близо до края купищата кости станаха по-големи. Но те малко го тревожеха, защото бяха вече нещо обикновено, пък и бе твърде отпаднал, за да им обръща внимание.
Макар очите му и да се премрежваха, а пръстите да ставаха все по-безчувствени, направи му впечатление, че проходът става и по-нисък, и по-тесен. Както беше наклонен надолу под тридесет градуса, изведнъж му се видя като мишеловка, а самият той като плъх, който се плъзга с главата напред към пълна неизвестност. Още преди да стигне отвора, Торес прецени, че ивицата дневна светлина, която говореше за широкия овят отвъд, бе твърде тясна за тялото му. И опасението му се оправда. Той препълзя с пълно безразличие през скелет, макар и да видя в ярката дневна светлина, че е човешки, и въпреки че трябваше жестоко и болезнено да си натисне ушите, сполучи да промъкне главата си през малкия отвор. Слънцето прежуряше тила му, а очите ненаситно се опиваха от волните простори на света, където неумолимата скала не искаше да пусне остатъка от тялото му.
Най-влудяващо от всичко бе поточето, което течеше на по-малко от стотина крачки, заградено с дървета отвъд и обрасъл със сочна ливадна трева склон на отсамната страна. А в поточето, под сянката на дърветата, до коляно във вода стояха и дремеха няколко крави от нискораслата порода, характерна за Долината на Загубените души. От време на време те мързеливо размахваха опашки, за да прогонят мухите, или пристъпваха от крак на крак. Торес злобно ги загледа — няма ли да пият? Но те очевидно съвсем не бяха жадни. Глупави говеда! Да не пият, когато покрай тях спокойно тече такова изобилие от вода!
Изведнъж кравите се стреснаха, обърнаха глави към оттатъшния бряг и наостриха уши. После, когато от гъстака изскочи едър елен с големи рога и слезе при водата, присвиха уши, заклатиха глави и заудряха водата с крак така, че Торес чу плясъка. Ала еленът не обърна внимание на заплахите им, наведе глава и взе да пие. Това бе твърде много за Торес и той нададе безумен вик; ако беше в пълно съзнание, нямаше да познае, че този вик се е изтръгнал от собствените му гърло и гърди.
Еленът отскочи настрана. Кравите обърнаха глави към Торес, пак задрямаха със затворени очи и продължиха да пъдят мухите с опашки. С рязко усилие, без да разбере, че е откъснал наполовина ушите си, Торес дръпна главата си назад през тесния процеп и се строполи в безсъзнание върху скелета.
Подир два часа, при все че не знаеше колко време се е минало, той дойде на себе си и видя, че лежи, притиснал буза към черепа на скелета. Залязващото слънце вече грееше през пролуката и погледът на Торес се спря върху ръждясал нож. Върхът му беше изхабен и счупен и Торес разбра връзката между него и скелета. Това беше ножът, който бе издраскал надписа върху скалата в основите на фунията при другия край на прохода, а този скелет представляваше останките на човека, който бе драскал с него. И в същия миг Алварес Торес полудя.
