И това нямаше да бъде чак толкова лошо, ако бягството й не беше почти веднага забелязано и ако жандармите и другите участници в отряда на Торес, качени на коне и мулета, не бяха догонили бързо двамата пешаци.
Когато Хенри дръпна Леонсия да се скрие до него в укритието на една скала и същевременно вдигна пушката и се приготви да стреля, тя запротестира.
— Всичко е против нас, Хенри — каза тя. — Те са твърде много. Ако се биеш, ще те убият. И какво ще стане тогава с мене? По-добре да се спасиш сам, за да доведеш помощ, и да ги оставиш да ме хванат отново, отколкото да умреш и пак да ме оставиш в техните ръце.
Но Хенри поклати глава.
— Няма да ни хванат, скъпа сестричке. Имай вяра в мене и гледай. Ето ги, идват. Само гледай сега!
Яхнали кой кон, кой товарно муле — кой каквото свари в бързината, — Торес, шефът и техните хора се появиха с тропот на пътеката. Хенри се прицели не в тях, а в по-близка точка, където беше заложил първите шашки динамит. Когато натисна спусъка, пред тях се вдигна облак от дим и прахоляк, който закри преследвачите, а когато облакът бавно се раз-пръсна, те видяха, че половината от тях бяха проснати на земята и всички до един бяха зашеметени и уплашени от взрива.
Хенри хвана Леонсия за ръка, дръпна я да стане и двамата затичаха по-нататък. След като отминаха на безопасно разстояние второто място, където имаше заровен динамит, той я накара да седне до него да си почине и да си поеме дъх.
— Този път няма да пристигнат толкова бързо! — тържествуващо изсъска Хенри. — И колкото по-дълго ни преследват, толкова по-бавно ще напредват.
Предсказанието му се сбъдна, защото, когато най-после потерята се появи, тя се движеше много предпазливо и много бавно.
— Би трябвало да ги избия — каза Хенри. — Но те са съвсем безпомощни и нямам сърце да го направя. И все пак ще ги пораздрусам.
Той пак гръмна в заложения динамит и пак обърна гръб на настъпилата бъркотия и затича към третите шашки динамит.
След като възпламени и тях, Хенри се втурна с Леонсия при спънатия си кон, качи я на седлото в затича до нея, хванал се за стремето.
ГЛАВА XXVI
Франсис беше наредил на Паркър да го събуди в осем часа и когато тихичко влезе при него, Паркър видя, че господарят му още спи. Камериерът пусна вода във ваната, приготви принадлежностите за бръснене и се върна в спалнята. Както се движеше безшумно из стаята, за да може господарят му да използува и последната възможна секунда сън, изведнъж Паркър забеляза странната кама, която стърчеше от тоалетката с острие, забито през някаква бележка и фотография и влязло дълбоко в твърдото дърво. Дълго се взира той в чудноватата гледка, после, без да се колебае, внимателно отвори вратата към спалнята на госпожа Морган и надникна вътре. В следващия миг той силно разтърси Франсис за рамото.
Очите на младия мъж се отвориха; за секунда в тях се четеше пълното неразбиране на внезапно събуден човек, но веднага след това в тях светна съзнание и споменът за нареждането, дадено предишната вечер.
— Време е да ставате, сър — каза полугласно камериерът.
— Което е винаги неприятно — прозина се с усмивка Франсис. После затвори очи и добави: — Остави ме да си полежа една минутка, Паркър. Ако задремя, поразтърси ме.
Обаче Паркър го разтърси веднага.
— Трябва да станете още сега, сър. Струва ми се, че нещо се е случило с госпожа Морган. Тя не е в стаята си, а тука има някаква странна бележка и нож, които може да ви обяснят нещо. Аз не зная, сър…
Франсис скочи стремително от леглото, втренчи се за миг в камата, след това я издърпа и прочете бележката няколко пъти, сякаш не можеше да проумее простото значение, съдържащо се в две прости думи.
„Адиос завинаги“ — гласеше бележката.
Но още повече го потресе камата, забита между очите на Леонсия, и както гледаше дупката, прободена в тънкия картон, дойде му на ума, че вече е виждал същото това нещо преди; тогава си спомни как в езерното жилище на царицата, когато всички се бяха взирали в златната купа и видели различни неща, той беше открил в чудния течен метал лицето на Леонсия с кама, забита между очите. Франсис дори забоде камата отново в раната, нанесена на картона, и го загледа пак.
Обяснението беше очевидно. От самото начало царицата беше проявявала ревност към Леонсия, а тука, в Ню Йорк, намерила снимката на съперницата си върху тоалетката на своя съпруг, бе стигнала до толкова безпогрешно заключение, колкото безпогрешен бе и ударът, нанесен на изображението със стоманеното острие. Но къде беше тя? Къде ли беше отишла? … Тя, жена, по-чужда от която никога не бе идвала в огромния град и която наричаше телефона „вълшебство на хвъркатите думи“, смяташе Уол Стрийт за храм и мислеше, че бизнесът е богът на нюйоркчани! Тъй безкрайно наивна и незапозната с големия град, като някое същество, току-що дошло от Марс! Къде ли и как ли е прекарала нощта? Дали изобщо е жива?
Пред него се замяркаха картини на моргата и труповете с неустановена самоличност, и на телата, които отливът завличаше в открито море. Паркър го накара да дойде на себе си.
— Мога ли с нещо да ви помогна, сър? Да се обадя ли на детективското бюро? Баща ви винаги…
— Да, да — бързо го прекъсна Франсис. — Имаше един човек, когото той търсеше по-често, от всички други; млад човек, работеше при Пинкъртън… спомняш ли си как се казваше?
— Бърчман, сър — без да се замисли, отговори Паркър и се запъти към вратата. — Ще пратя веднага да го повикат.
И от този миг, когато започна да търси жена си, за Франсис се занизаха редица нови приключения, които широко просветиха него, родения нюйоркчанин, за разните условия и страни на живота в Ню Йорк, съвършено непознати нему. Бърчман не издирваше сам — за него работеха двадесетина други детективи, които най-грижливо претърсваха града, а други, по негово нареждане, правеха същото в Чикаго и Бостън. Разкъсван между борбата си с неразгадаемия противник на Уол Стрийт и честите покани по никое време да отиде ту тук, ту там, ту още някъде, за да удостовери дали тази или онази жена не е неговата съпруга, Франсис водеше живот, който в никой случай не можеше да се нарече отегчителен. Той забрави какво значи редовен сън и свикна да го вдигат от обед или вечеря или дори да го измъкват от леглото и в отговор на бързи повиквания да отива да види все нови и нови изчезнали жени. Те не можаха да открият следите на нито една, отговаряща на нейните описания, която да е напуснала града с влак или параход, и Бърчмън неуморно претърсваше Ню Йорк, напълно уреден, че е още там.
Така Франсис трябваше да ходи в Матенуън и в Блакуел, и в затвора „Гробниците“, и да се мярка в нощния полицейски съд. Не можа да избегне и оби-калянето на безбройните болници и моргата. Веднъж му направиха очна ставка с току-що заловена крадла по магазините, която нямаше досие в полицията и за чиято самоличност нямаха никакви указания. Трябваше да се среща с тайнствени жени, заварени от помощниците на Бърчман в задните стаи на долнопробни хотели, а на една от последните улици в Уест Сайд, без да иска, наруши две сравнително невинни любовни идилии за общото смущение на всички засегнати, включително и на самия него.
Може би най-интересното и най-трагично приключение преживя в десетмилиоиния дворец на Фили Джанюари, каменовъгления крал от компанията „Телюрайд“. Непознатата жена, висока и стройна, попаднала в дома на Джанюари една седмица преди Франсис да дойде да я види. И също така сърцераздирателно, както го бе правила през цялата седмица, тя чупеше ръце, неспирно плачеше и умолително повтаряше и пред Франсис:
— Ото, ти грешиш! На колене те уверявам, че грешиш! Ото, аз обичам теб и само теб! За мен няма друг освен теб, Ото! Никога не е имало друг освен теб! Всичко това е някаква ужасна грешка! Повярвай ми, Ото, повярвай ми или ще умра!…
А през цялото това време на Уол Стрийт продължаваше борбата срещу неоткриваемия и мощен
