— Тогава трябва да си помисля дали да се състезавам с него. Може би той ще ме догони с убийствено бърз кроул, преди още наистина да съм започнала. Разкажи ми подвизите и победите му.
— Ще ти разкажа само една случка. Още говорят за нея на Маркизките острови. Това е било по време на големия ураган в 1892 година.
Преплувал четиридесет мили за четиридесет и пет часа и само той и един друг достигнали сушата. Останалите били канаки. Той бил едничкият бял човек; и все пак се оказал по-издръжлив от другите — те всички потънали.
— Но ти нали каза, че имало и друг? — прекъсна го Паола.
— Тя е била жена — отвърна Дик. — Канаките се удавили.
— Значи, жената е била бяла? — настояваше Паола. Греъм я погледна бързо и макар тя да бе задала въпроса на съпруга си, главата й проследи неговото движение и питащите й очи срещнаха прямо и открито неговите. Греъм издържа погледа й и със същата прямота и твърдост отговори:
— Тя беше канака.
— Царица при това — намеси се Дик. — Царица от древния род на туземните вождове. Била е царица на остров Хуа-хоа.
— Царската кръв ли й е помогнала да прояви по-голяма издръжливост от другите туземци? — запита Паола. — Или вие й помогнахте?
— Струва ми се по-скоро, че взаимно си помагахме към края — отвърна Греъм. — И двамата изгубвахме съзнание за по-кратко или по-дълго време. Ту тя, ту аз изпадахме в несвяст. Стигнахме сушата на залез — впрочем това беше непристъпна стена, о която се разбиваха крайбрежните вълни, високи чак до небето. Тя ме улови и впи нокти в мене под водата, за да ме свести. Видите ли, аз исках да се качим на брега, което щеше да бъде гибелно.
Тя ми даде да разбера, че знае къде се намира; че течението минава край брега в западна посока и че за два часа ще ни отнесе до едно място, където ще можем да излезем на суша. Кълна се, че почти през целите тези два часа аз или съм спал, или съм бил в безсъзнание; кълна се също, че когато от време на време идвах в съзнание и не чувах вече рева на крайбрежните вълни — и тя биваше в същото състояние. Тогава и аз на свой ред впивах нокти в нея и я разтърсвах, за да дойде на себе си. Изминаха още три часа и най-после се добрахме до пясъка. Заспахме на самото място, където се бяхме измъкнали от водата. На следното утро ни събудиха палещите слънчеви лъчи и ние припълзяхме под сянката на няколко диви бананови дръвчета, намерихме прясна вода и отново заспахме. Когато се събудих, беше нощ. Отново пих вода и спах до сутринта. Тя все още спеше, когато ни намериха група канаки, тръгнали на лов за диви кози от съседната долина.
— Бас държа, че щом сте оцелели, след като толкова канаки са се удавили, по-скоро вие сте помагали на нея, отколкото тя на вас — забеляза Дик.
— Сигурно навеки ви е останала благодарна — каза Паола, отправила поглед право в очите на Греъм. — Не ми казвайте, че не е била млада, красива, истинска златистомургава богиня.
— Майка й беше царицата на Хуа-хоа — отвърна Греъм. — Баща й беше английски благородник, учен- елинист. По това време те бяха вече умрели и царица беше самата Номаре. Тя наистина беше млада. И беше красива, по-красива от всяка друга жена в света. Благодарение на кожата на баща й нейната беше не златистокафява, а мургавозлатиста. Но, разбира се, вие сте чули тази история…
Той замлъкна и погледна въпросително Дик, който поклати глава.
Викове, крясъци и плясък на вода, които се чуха иззад група дървета, ги предупредиха, че са близо до плувния басейн.
— Ще трябва някога да ми доразкажете историята — заяви Паола.
— Дик я знае. Не разбирам защо не ви я е разказал. Тя сви рамене.
— Сигурно не е имал време или случай.
— Бога ми, тази история е разпространена навред — засмя се Греъм. — Трябва да знаете, че някога бях моргантичен — или как се нарича — цар на канибалските острови, или поне на един райски красив полинезийски остров. „Гдето моравите вълни се удрят в опаловия бряг под шепота на тропическата гора“ — затананика небрежно в заключение той и скочи от коня си.
— „И бялата нощна пеперуда трепка над заспиващата лоза, а пчелата над цъфналата детелина“ — поде тя друг стих от песента, когато Франт едва не впи зъби в крака й и тя го усмири с шпората, след което почака Дик да й помогне да слезе и да го завърже.
— Пури! И аз участвам! Няма да я уловите! — Извикаха Бърт Уейнрайт от високата четиридесет фута площадка за скачане във водата. — Почакайте! Идвам!
И той наистина отиде при тях, като се гмурна с почти професионално умение, което предизвика одобрителните ръкопляскания на девойките.
— Отличен скок, много майсторски — каза му Греъм, когато той излезе от басейна.
Бърт се опита да си даде вид, че е равнодушен към похвалите, но не успя и за да излезе от това положение, се впусна да говори за облога.
— Не знам какъв плувец сте, Греъм — рече той, — но поддържам Дик за пурите.
— И аз; и аз! — обадиха се в хор Ернестина, Лют и Рита.
— Бонбони, ръкавици, изобщо каквито дреболии решите да рискувате — добави Ернестина.
— Но и аз не знам постиженията на мисис Форест — запротестира Греъм, след като прие облога. — Все пак, ако в пет минути…
— Десет минути — каза Паола — и ще тръгнем от противоположните краища на басейна. Справедливи условия, нали? Щом ме докоснете, значи, сте ме уловили.
Греъм изгледа Паола с тайно възхищение. Тя беше облечена не в бялото копринено трико, което очевидно слагаше само в женско общество, а в кокетен модерен костюм за къпане в преливащи се синьозелени багри — почти като цвета на водата в басейна; къса поличка малко над коленете, чиято закръгленост му бе позната; дълги чорапи в тон с костюма и мънички пантофи, привързани с кръстосани панделки. На главата й имаше предизвикателна шапчица, тъй предизвикателна като самата Паола, когато настояваше за десет минути вместо за пет.
Рита Уейнрайт държеше часовника, а Греъм отиде на другия край на дългия сто и петдесет фута басейн.
— Паола, той ще те хване, ако си позволиш да рискуваш — предупреди я Дик. — Евън Греъм е същински човек-риба.
— Смятам, че Паола ще му покаже едно-друго дори и без тръбата — похвали я лоялно Бърт. — И се обзалагам, че се хвърля във водата по-умело от него.
— Там ще изгубите — отвърна Дик. — Видях скалата, от която се е хвърлил на Хуа-хоа. Това беше, след като си бе отишъл оттам и подир смъртта на царица Номаре. Тогава е бил младеж — само на двадесет и две години; иначе не би могъл да направи такова нещо. Хвърлил се от върха на скалата Пау-уи, висока сто двадесет и осем фута. А не е могъл да се хвърли по правилата на скока „чайка“, защото, докато бил във въздуха, трябвало да внимава да избегне две издатини по-надолу. По традициите на самите канаки по- горната от тези издатини била най-високото място, от което те дръзвали да се хвърлят, и откак се помнели, никой не се бил опитвал да скочи от най-горната скала. Той обаче го сторил. И сам станал традиция. Докато на остров Хуа-хоа има канаки, той ще живее в паметта им… Гответе се, Рита. Пуснете ги точно на минутата.
— Просто е срамота да се правят шеги с такъв умел плувец — призна им Паола, обърнала поглед към гостенина, който бе застанал на другия край на басейна, и двамата чакаха сигнала.
— Той може да те улови, преди да изиграеш своя фокус — предупреди отново Дик, след което се обърна към Бърт със сянка от загриженост: — Там всичко в ред ли е? Защото, ако не е, Паола ще преживее няколко неприятни секунди, преди да се измъкне.
— Всичко е както трябва — увери го Бърт. — Сам влязох вътре. Тръбата работи. Има достатъчно въздух.
— Готови! — извика Рита. — Тръгвайте!
Греъм се затича стремглаво към техния край, докато Паола се стрелна към високата площадка и когато тя достигна върха, неговите ръце и крака бяха на по-ниските стъпала. Той беше на половин път до нея, когато тя заплаши, че ще се хвърли, принуждавайки го да спре изкачването и да излезе на високата
