истински учен. Наричала се Номаре. Била царица на остров Хуа-хоа. Била дивачка. Но той бил достатъчно млад, за да се прояви като по-голям дивак от нея. В брака им нямало нищо долно. Той не е бил беден авантюрист. Тя му донесла островното си царство и четиридесет хиляди поданици. Той пък донесъл на острова богатството си — а то съвсем не е било незначително. Построил такъв дворец, какъвто по-рано никой остров в Южното море не е притежавал и няма никога да притежава. Напълно в туземен стил, тревист покрив, ръчно дялани греди, преплетени с кокосови влакна, и всичко останало. Просто като че ли този дворец бил пуснал корени в острова, като че ли бил израсъл от него; като че ли бил неразделна част от всичко наоколо, макар и да е бил създаден от архитект Хопкинс, когото Греъм повикал за тази цел от Ню Йорк.
И какъв живот! Имали си собствена царска яхта, планинска къща, морско летовище — самото то същински дворец. Познавам го. Бил съм там на големи пиршества — макар и не по тяхното време. Номаре беше умряла и никой не знаеше къде бе Греъм. Цар на острова бе някакъв неин роднина по странична линия.
Казах ти, че той се показал по-голям дивак от нея. Приборите им за ядене били златни… О, какъв смисъл има да разказвам повече. Та той е бил още момче. Тя била наполовина англичанка, наполовина полинезийка — истинска, същинска царица. Те били цветя на своята раса, две прекрасни деца. Живели като в приказките. И… и тъй, Ернестина, годините минавали и Евън Греъм излязъл от царството на младостта. Жената, която ще го обае сега, ще е наистина забележителна. Освен това той е почти разорен, макар че не е пропилял парите си. Просто е имал нещастна съдба, нищо друго.
— Паола би му подхождала повече — каза замислено Ернестина.
— Да, наистина — съгласи се Дик. — Паола или друга някоя, забележителна като нея, би го привлякла хиляди пъти повече от всички сладички млади, прелестни същества като тебе, взети заедно. Знаеш, ние по-възрастните си имаме идеали.
— А аз ще трябва да се задоволявам с младоците — въздъхна Ернестина.
— Междувременно да — усмихна се той. — Не трябва обаче никога да забравяш, че след време и ти можеш да станеш забележителна, зряла жена, която в любовното състезание ще успее да надвие мъж като Евън.
— Но тогава аз ще съм вече отдавна омъжена — нацупи се тя.
— Което ще е само щастие за тебе, миличка. А сега лека нощ. Не ми се сърдиш, нали?
Тя се усмихна жално и поклати глава, вдигна устните си за целувка и каза, когато се разделяха:
— Обещавам да не се сърдя само ако ми покажеш пътя, който най-накрая ще ме доведе до такива посивели старци като теб и Греъм.
Загасяйки лампите по пътя си, Дик Форест влезе в библиотеката и докато избираше половин дузина трудове но механика и физика, той се усмихваше с доволство при спомена за разговора с Ернестина. Беше уверен, че е отправил предупреждението си тъкмо навреме. Но докато се изкачваше по скритата зад книгите стълба, която водеше към работната му стая, една забележка на Ернестина, отекваща в съзнанието му, го накара да спре внезапно и да облегне рамо на стената… „Паола би му подхождала повече.“
— Глупаво магаре! — изсмя се високо той, като продължи пътя си. — И си женен от дванадесет години!
Той повече не се сети за това докато не се намери в леглото си на спалната веранда, и преди да се залови с разрешаването на задачата из областта на електричеството, която го занимаваше, не погледна своите барометри и термометри. И точно тогава, когато се взираше през големия двор към тъмното крило и тъмната спална веранда на жена си, за да види дали е още будна, думите на Ернестина отново прозвучаха в съзнанието му. Той ги прогони с едно презрително „Глупаво магаре!“, запали цигара и зашари с опитно око по съдържанието на книгите, като отбелязваше нужните страници с кибритени клечки.
ГЛАВА XV
Десет часът беше минал отдавна, когато Греъм, който се скиташе неспокойно из къщата и се чудеше дали понякога Паола Форест не се появява преди средата на деня, влезе случайно в стаята за музика. Макар той да гостуваше в Голямата къща вече от няколко дни, тя беше толкова обширна, че стаята за музика беше за него непозната територия. Това беше прекрасна стая, може би тридесет и пет на шестдесет фута, с подпорни колонки до високия таван, от чиито обърнати към небето прозорци с жълти стъкла се разливаше мека златиста светлина. По стените и в мебелите преобладаваха червените тонове и му се струваше, че това място още пази приглушените тонове на музиката.
Греъм разглеждаше лениво една картина от Кийт с неговата неизбежна атмосфера на обилна слънчева светлина и стадо овце на паша в сумрачна сянка, когато с крайчеца на окото си забеляза Паола да влиза от по-далечната врата. И пак, като я видя, сякаш в някаква картина, той леко затаи дъх. Беше облечена цяла в бяло и изглеждаше много млада и доста висока в широките дипли на едно холоко18, изискано просто и привидно безформено. Той познаваше холокото от самата му родина, Хавайските острови, където то придаваше очарование дори на некрасивите жени и удвояваше прелестта на красивите.
Те отдалеч се поздравиха с усмивка и той забеляза как всичко у нея — стойката на тялото, позата на главата, прямотата на погледа — сякаш казваше дружелюбно и сърдечно: „Здравейте, нали сме приятели.“ Така поне се стори на Греъм, докато тя идваше към него.
— В тази стая сте допуснали голяма грешка — каза сериозно той.
— Виж ти! Но каква?
— Тя трябваше да бъде по-дълга, много по-дълга, поне двойно.
— Защо? — запита тя, поклащайки неодобрително глава, докато той се любуваше на моминската руменина на бузите й, която опровергаваше, че е на тридесет и осем години.
— Защото — отвърна той — в такъв случай сега щяхте да вървите двойно по-дълго и удоволствието да ви гледам също щеше да се удвои. Винаги съм поддържал, че холокото е най-прелестната дреха, която може да се измисли за жените.
— Значи, красотата е в моето холоко, не в мене — отвърна тя. — Виждам, че и вие сте като Дик — комплиментите ви са вързани на канап. Веднага щом ние, клетите глупачки, захапем въдицата, вие дръпвате канапа и ние оставаме без нищо. А сега елате да ви покажа стаята — бързо продължи тя, за да му попречи да възрази. — Дик ми предостави да я направя, както си искам. И тя цялата е по мой вкус, дори размерите й.
— А картините?
— Аз ги избрах — кимна тя, — всички до една, и сама ги окачих на стените, макар че Дик поспори с мене за Верешчагин. Той одобри двете от Миле и онази там от Коро, както и другата, от Изаби; дори призна, че някои творби на Верешчагин могат да подхождат за музикална стая, но не тъкмо тази. Работата е там, че той е ревнив по отношение на местните ни художници. Искаше да имаме повече техни картини, искаше да покаже, че цени родните ни таланти.
— Не познавам много добре изкуството на художниците от вашето Тихоокеанско крайбрежие — каза Греъм. — Разкажете ми за тях. Покажете ми… Разбира се, тази картина там е от Кийт; но от кого е другата до нея? Прекрасна работа.
— От Маккомъс — отговори тя.
Изпълнен с приятно чувство, Греъм тъкмо се готвеше да прекара половин час в разговор за изкуството, когато в стаята влезе Донълд Уеър с очи, които търсеха някого и които светнаха при вида на Малката стопанка.
С цигулка под ръка, той отиде при пианото енергично и делово и започна да нарежда нотите.
— Ще поработим до обед — обясни Паола на Греъм. — Той ме уверява, че страшно съм изостанала и смятам, че е отчасти прав. С вас ще се видим на обед. Ако искате, можете да останете, разбира се; предупреждавам ви обаче, че наистина ще работим сериозно. А следобед ще отидем да плуваме. Дик е определил в четири часа да сме при басейна. Казва също, че е намерил нова песен и тогава ще ни я изпее… Колко е часът, мистър Уеър?
— Единадесет без десет — отвърна цигуларят кратко и малко остро.
— Подранили сте… бяхме се уговорили за единадесет. Затова, господине, до единадесет ще почакате.
