на Дик и го е учил на мореплаване.
Обедът привършваше и Брекстън поглеждаше часовника, си, когато Дик каза:
— Джеръми, искам да ви покажа какво съм измайсторил. Ще отидем веднага. Ще имате време за влака, тъй като мястото е на пътя ви.
— Нека се съберем цяла компания и да отидем всички — предложи Паола. — Аз самата горя от любопитство, Дик държи тази работа в голяма тайна.
Дик кимна одобрително и тя веднага разпореди да се приготвят автомобили и да се оседлаят коне.
— За какво се касае? — запита Греъм, когато тя нареди необходимото.
— О, едно от чудесата на Дик. Той все измисля по нещо ново. Това е някакво изобретение. Той се кълне, че то ще направи цяла революция в земеделието, впрочем в дребното земеделие. Имам обща представа за него, но още не съм го видяла осъществено. Беше готово преди седмица, но работата се забави поради някаква жица или друга техническа подробност.
— То може да донесе милиарди… стига само да проработи — усмихна се Дик от отсрещната страна на масата. — Милиарди за фермерите от цял свят и може би някакъв процент за мене… стига само да проработи.
— Но какво е то? — запита О’Хей. — Музика в оборите, та кравите да се доят по-лесно.
— Всеки фермер ще може сам да оре, докато си седи на терасата — отговори загадъчно Дик. — Всъщност това с спестяващо труда средно стъпало между земеделското производство и чисто лабораторно произвеждане на храни. Впрочем почакайте, докато го видите. Знаете, Гълхъс, цялото ми стопанство ще отиде по дяволите, ако изобретението ми се окаже успешно, защото ще замести труда на коня на всеки собственик на десетакрово стопанство.
С автомобили или на коне цялата компания отиде на една миля от млекарското стопанство до едно равно оградено поле, което според думите на Дик беше точно десет акра.
— Ето ви фермата с един човек и без никакъв кон — каза той, — където фермерът си седи на терасата. Моля, представете си мислено терасата.
В средата на фермата се намираше солиден железен стълб, висок най-малко двадесет фута, закрепен с въжета ниско над земята. Тънка желязна жица бе опъната от един барабан на върха на стълба до самия край на нивата и бе прикрепена към лоста на малък газолинов трактор. Около трактора се суетяха двама механици. Дик им даде знак и те включиха мотора.
— Това е тераската — каза Дик. — Представете си, че всички ние тук сме онзи бъдещ фермер, който седи на сянка и чете сутрешния вестник, а плугът си оре самичък, без никакъв човек и без никакъв кон.
Ненаправляван от никого, барабанът на върха на стълба намотаваше съвсем самостоятелно жицата в средата, а тракторът, като описваше кръгове или по-право, като се движеше по извиващата се навътре спирала, чийто радиус се определяше от дължината на жицата, прокарваше по нивата една-единствена бразда.
— Никакъв кон, никакъв тракторист, никакъв орач, само фермерът, който да натиска лоста и да пуска в движение трактора — обясняваше с възторг Дик, докато тайнственият механизъм разораваше кафявата почва и продължаваше, ненаправляван, да описва вече по-малки спирали към центъра на нивата. — Ореш, браниш, преобръщаш почвата, сееш, ториш, жънеш — все от тераската. А там, където фермерът може да използува енергията на електрическа станция, достатъчно е той или жена му да натисне копчето и след това може да продължи да си чете вестника, а жена му да си точи баницата.
— И за да го усъвършенствате напълно — забеляза Греъм, — остава ви само да превърнете кръга в квадрат.
— Да — съгласи се мистър Гълхъс, — при сегашното положение, когато се описва окръжност в квадратна нива, прахосва се доста земя.
По лицето на Греъм личеше, че той пресмята нещо наум, и след малко каза:
— Загубата е горе-долу три акра на всеки десет.
— Така е — съгласи се Дик, — но нали някъде на тези десет акра трябва да се намира тераската на фермера. А тераската, това е къщата, хамбарът, птичарникът и различните пристройки на стопанството. Много добре. Вместо да върви по утъпкания път и да строи всички тези неща в центъра на десетте си акра, нека той ги построи на трите акра по края на парцела. А нека там засади и овошки, дървета за сянка и малинови храсти. Помислете си, обичайната практика сградите да се строят в средата на един правоъгълен десетакров парцел го принуждава да оре около центъра в неправилни правоъгълници.
Гълхъс кимаше възхитено:
— Така, така. А трябва да се държи сметка и за пътя от центъра до шосето или за правото за преминаване. Това също къса оранта от орната площ. Надробява десетте акра на по-малки правоъгълници и оскъпява земеобработването.
— Защо и мореплаването не можеше да се автоматизира по същия начин — добави капитан Лестър.
— Или рисуването на портрети — изсмя се Рита Уейнрайт, като погледна многозначително мистър Дикън.
— Или музикалната критика — забеляза Лют, без да поглежда когото и да било, но с такъв подчертан намек за състава на компанията, който предизвика О’Хей да допълни:
— Или просто умението да бъдеш очарователна млада жена.
— Колко струва едно такова приспособление? — запита Джеръми Брекстън.
— В настоящия момент ние бихме могли да го произвеждаме и продаваме, с надлежната печалба, за петстотин долара. А ако се въведе в обща употреба и се приложат съвременни фабрични методи в широк мащаб — триста. Но, да речем, петстотин. И ако сложим петнадесет процента за лихви и погашения, то ще струва на фермера седемдесет долара годишно. Кой стопанин на десетакров парцел, със земя за двеста долара, който си води счетоводство, може да поддържа кон за седемдесет долара годишно? И на всичко отгоре тракторът му спестява труд, личен или наемен, най-малко за двеста долара годишно.
— Но какво го направлява? — запита Рита.
— Барабанът на стълба. Механизмът му е градуиран според дължината на радиуса и мога да ви уверя, че за това трябваше да се направят доста сложни изчисления. Като се навива около барабана и се скъсява, жицата притегля трактора към центъра.
— Могат да се противопоставят доста възражения срещу масовата му употреба дори от страна на дребните фермери — каза Гълхъс.
Дик кимна утвърдително.
— Разбира се — отвърна той. — Отбелязал съм и съм категоризирал над четиридесет такива възражения. И мога да ви посоча още толкова против самата машина. Ако тя се окаже сполучлива, ще е необходимо много време за усъвършенстването и въвеждането й в обща употреба.
Вниманието на Греъм бе раздвоено: той ту наблюдаваше обикалящия в кръг трактор, ту поглеждаше крадешком Паола, която заедно с коня си представляваше същинска картина. Сега тя яздеше за първи път Сърна — кобилата, която Хенеси бе обяздил специално за нея. Греъм се усмихна, като се възхищаваше вътрешно на женствеността й; дали защото Паола си бе приготвила специален костюм за кобилата, или бе избрала най-подходящия, но резултатът бе наистина блестящ.
Денят беше топъл и вместо обичайния костюм за езда тя носеше кремава ленена блуза с бяла обърната яка. Къса пола, наподобяваща долната част на амазонска дреха, стигаше до коленете й, а от коленете до прелестните малки светли ботушки с шпори се показваха опънати панталони за езда. Полата и панталоните бяха от светлобежово копринено кадифе. Меките бели ръкавици съответстваха по цвят на яката. Паола беше без шапка, като косата й бе опъната и събрана в кок край ушите, ниско на врата.
— Не разбирам как успявате да запазите кожата си тъй бяла, когато толкова се излагате на слънцето — осмели се да забележи Греъм.
— Но аз съвсем не я излагам — усмихна се тя и белите й зъби заблестяха. — Искам да кажа, че излагам така лицето си само няколко пъти в годината. Бих го правила с удоволствие, защото много обичам слънцето да обагря косите ми, но не дръзвам да се оставя цяла да почернея.
Кобилата се разскача; лекият ветрец развя полата, й и разкри закръгленото коляно, плътно обвито от тесния панталон. Като гледаше как то се притискаше здраво към новото английско седло от светлобежова свинска кожа, за да отговаря по цвят на коня и на облеклото на ездачката, Греъм отново видя във
