въображението си как закръгленото бяло коляно се притискаше в изпъкналите мускули на плуващия Планинец. Когато магнетът на трактора нещо се повреди и механиците се засуетиха около него сред полуизораната нива, компанията, предвождана от Паола, остави Дик при изобретението му и се отправи да разгледа дворовете на домашните животни, на път за плувния басейн. Мистър Крелин, завеждащ свиневъдството, им показа Леди Айлтън, която наред с огромното си тлъсто потомство от единадесет наскоро родени прасенца предизвика най-различни искрени похвали, докато пък самият той с умиление повтори най-малко четири пъти:
— И нито едно завързаче, нито едно.
Те разгледаха и други великолепни свине за разплод от най-различни породи — беркшайъреки и Дюрок-Джързи, — докато се измориха, а след това пък отидоха при току-що родените козлета и агнета, при дебелите овци и овни. Един след друг завеждащите отделните центрове бяха предупреждавани по телефона от Паола, че им идват гости, така че мистър Менсън ги чакаше да им покаже грамадния Крал Поло и неговият харем от широкогърбести късороги крави, както и харемите на другите бикове, които само малко отстъпваха на Крал Поло по величественост и постижения. Паркмън и неговите помощници, грижещи се за биковете от породата Джързи, бяха на линия и показаха като на парад сензационния Дрейк, Златния Джоли, Фонтен царски, Оксфордския господар — все наградени на различни изложби, основатели и потомци на благородни и бележити фамилии, а така също Кралица Розария, Дамата на Златния Джоли, Гордостта на Олга, Герти от Мейтландз — също така взели различни награди и представителки на благородни, стари родове. А мистър Мендънхол, който се грижеше за шайърските коне, гордо им представи цяла редица мощни жребци, начело с Планинеца, и още по-дълга редица кобили, оглавявани от Принцеса Фодърингтън, известна със сребристо-звънливия си глас. Изведена беше дори старата Олдън Беси, майка на Принцесата — която изпращаха само на полудневна работа, — за да могат гостите да отдадат нужната почит на една такава забележителна кобила.
Наближаваше четири часът и Доналд Уеър, който нямаше слабост към плуването, се върна в Голямата къща с един от автомобилите, а мистър Гълхъс остана да разисква шайърските коне с мистър Мендънхол. Дик беше при басейна, когато компанията пристигна, и девойките веднага започнаха да го подканват настойчиво за новата песен.
— Не може да се каже, че песента е нова — обясни Дик и сивите му очи блеснаха лукаво, — нито пък е моя. — В Япония са я пели преди моето раждане и не се съмнявам, преди Колумб да е бил открил Америка. Също така тя е дует — дует-състезание, при което загубилият плаща глоба, Паола ще трябва да я пее с мене. Аз ще ти покажа. Седни там, така. А всички вие се съберете наоколо и също седнете.
Все още в костюм за езда, Паола седна на бетонната плоча, с лице към съпруга си, в средата на кръга от слушатели. По негово указание, като следеше движенията му, тя плесна ръце по коленете си, сетне длан о длан, после своите длани о неговите, както играят децата. Тогава той изпя песента, която беше кратка и която тя бързо схвана, като пееше с него и пляскаше в такт. Мелодията имаше източен характер, лесно се запомняше, пееше се бавно, почти монотонно, но в нея имаше нещо възбуждащо за слушателите:
Последната сричка „хой“ се изричаше внезапно, устремно, с цяла октава по-високо от мелодията, и в същото време Паола и Дик трябваше да прострат бързо ръцете си един към друг, със свити или с разтворени длани. Същината на играта беше, че в секундата, когато се извикваше „хой“, ръцете на Паола трябваше да бъдат в същото положение като ръцете на Дик — свити в юмрук или разперени. Първия път това й се удаде, като ръцете и на двамата бяха свити, при което той свали шапката си и я подхвърли в полата на Лют.
— Аз плащам глоба — обясни той. — Хайде, Поли, отново. — И те отново запяха и запляскаха с ръце.
Този път при „хой“ нейните ръце бяха свити, а неговите разперени.
— Глоба, глоба! — извикаха девойките. Тя огледа тревожно костюма си, питайки:
— Какво мога да дам?
— Игла за коса — посъветва я Дик и една от кокалените й игли се присъедини към шапката му в полата на Лют.
— Ей, че досадно! — възкликна тя, когато там отиде и последната й игла, тъй като беше сбъркала седем пъти, а Дик веднъж. — Не разбирам защо съм толкова бавна и глупава. Освен това, Дик, ти си много ловък. Никога не мога да те надхитря и да отгатна какво ще направиш.
Отново изпяха песента. Тя изгуби и в отговор на възмутеното „Паола!“ от страна на мисис Тъли даде глоба едната си шпора, като обеща, че след като отиде и другата, ще даде ботуша си. Тя позна последователно три пъти и това принуди Дик да даде ръчния си часовник и двете си шпори. Сетне пък тя изгуби ръчния си часовник и втората шпора.
— „Джонг — Кина, Джонг — Кина“ — започнаха отново те, докато мисис Тъли ги увещаваше:
— Виж какво, Паола, трябва вече да спреш. Дик, засрами се.
Но Дик, като нададе едно тържествуващо „хой!“, спечели и се разсмя заедно с другите, а Паола свали едната от светлите си ботушки и я прибави към купчинката в полите на Лют.
— Няма нищо, лельо Марта — успокояваше Паола мисис Тъли. — Мистър Уеър го няма, а той единствен би се възмутил. Хайде пак, Дик. Няма само ти да печелиш. „Джонг — Кина, Джонг — Кина“ — поде тя с мъжа си.
Припевът, отначало бавен, постепенно се бе ускорил. Вече го изпълняваха едва ли не в скороговорка — пляскаха ръце тъй бързо, че ударите на дланите се сливаха в неспирна поредица. От слънцето и от въздуха при играта засмяното лице на Паола беше поруменяло.
Евън Греъм, ням зрител, се чувствуваше засегнат и вътрешно негодуваше. От гейшите, в японските чайни на времето бе научил „Джонг — Кина“ и въпреки свободните нрави, приети в Голямата къща и в семейството Форест, дразнеше се, че Паола взема участие в такава игра. В момента и през ум не му минаваше, че ако играеха Лют, Ернестина или Рита, той би бил само любопитен да види докъде ще стигне увлечението. Едва по-късно можа да осъзнае, че се бе засегнал и негодуваше само защото играе не друг, а Паола — че в мислите му тя вече заемаше по-голямо място, отколкото той си даваше сметка. В момента чувствуваше само, че се ядосва, и трябваше съзнателно да се овладее, за да не възнегодува.
Табакерата и кибритът на Дик, заедно с другия ботуш, колана, брошката и годежния пръстен на Паола бяха вече в купчинката проиграни вещи. С мъченическо примирение, изписано на лицето й, мисис Тъли мълчеше.
— „Джонг — Кина, Джонг — Кина“ — продължи смеешком да пее Паола, а Греъм чу Ернестина засмяна да казва на Бърт:
— Не виждам какво друго й остава да свали от себе си.
— Нали я знаеш каква е — чу той Бърт да отговаря. — Увлече ли се, не спира, а изглежда, че наистина се е увлякла.
— „Хой!“ — извикаха едновременно Паола и Дик, като протегнаха ръце.
Но ръцете на Дик бяха стиснати, а нейните отворени. Греъм гледаше как тя напразно търси по себе си нещо, което би могла да свали.
