— Хайде, лейди Годива — заповяда Дик. — Пя, танцува — сега плати на свирача.
„С ума си ли е този човек? — помисли Греъм. — Да постъпва така с жена си, при това с такава жена като нея.“
— Добре — въздъхна Паола и пръстите й нервно опипаха копчетата на блузата. — Щом трябва, няма как.
Изпълнен с негодувание, Греъм извърна очи, решил да не гледа повече. Последва момент, в който чувствуваше, че всеки със затаен дъх чака какво ще стане. Изведнъж Ернестина, а след нея всички останали прихнаха да се смеят. Бърт извика: „Нагласен номер!“ Греъм не издържа повече и бързо погледна. Малката стопанка бе свалила блузата си и от кръста нагоре беше по бански костюм. Очевидно беше го облякла нарочно под костюма за езда.
— Хайде, Лют, сега е твой ред — подкани я Дик.
Но Лют, която не се бе подготвила по такъв начин за „Джонг — Кина“, се изчерви и заедно с другите момичета се отдалечи към кабините за преобличане.
Греъм видя как Паола застава на върха на дванадесетметровата кула и с красив скок се гмурва в басейна. Той чу Бърт да казва с възхищение: „Истинска Анет Келерман!“ и още огорчен от шегата, която за малко не го изкара из търпение, се замисли колко странна и чудна беше тази жена — Малката стопанка на Голямата къща. Той заплува под вода надлъж по басейна с бавни движения и с отворени очи, за да следи дъното, което постепенно ставаше по-плитко. Сети се, че не знае нищо за нея. Тя беше жената на Дик Форест — това бе всичко, което му бе известно. Къде се бе родила, как и къде бе протекъл животът й — за всичко това той нищо не знаеше.
Ернестина му беше казала, че тя и Лют са несъщи сестри на Паола. Това поне знаеше с положителност. Дъното ставаше все по-светло и това му подсказа, че е достигнал почти края на басейна, а като позна краката на Дик и Бърт, сплетени очевидно в борба, Греъм се извърна и все още под вода преплува няколко метра обратно. А и тази мисис Тъли, която Паола наричаше леля Марта. Беше ли й истинска леля? Или тя се обръщаше към нея само от вежливост, като към сестра на майката на Лют и Ернестина?
Той изплува на повърхността и другите го извикаха да се присъедини към играта „Котка и мишка“. В тази уморителна игра през следния половин час той неведнъж се възхити на бързината и умението, а също и на хитрините, с които Паола успяваше да избяга от кръга. Престанаха да играят, защото се измориха; задъхани, устроиха състезание по дължината на басейна и излязоха навън да си починат на слънце в кръг около мисис Тъли.
Скоро започнаха нови игри, а Паола спореше с мисис Тъли за невъзможни неща.
— О, лельо Марта, това, че никога не си се научила да плуваш, не ти дава право да говориш така. Аз съм истински плувец и ти казвам, че мога да се гмурна в басейна и да остана десет минути под вода.
— Глупости, детето ми — усмихна се мисис Тъли. — Баща ти, когато беше млад, много по-млад от тебе, мила моя, можеше да стои под вода повече от когото и да е друг. Рекордът му беше три минути и четиридесет секунди, знам това много добре, защото самата аз държах часовника и засичах времето, когато той спечели облога с Хари Селби.
— Да, знам, че баща ми е бил истински мъж на времето, но времената се промениха — каза самонадеяно Паола. — Ако той, милият, беше сега тук с цялото си младежко великолепие, би се удавил, ако се опита да стои под водата колкото мен. Десет минути — разбира се, че мога да остана десет минути. И ще остана. Ти дръж часовника, лельо Марта, и засичай времето. Че то е тъй лесно, все едно да…
— Да застреляш риба в бъчва — довърши Дик вместо нея.
Паола се изкачи на площадката над трамплина.
— Засечи времето, когато съм във въздуха — каза тя.
— Направи салто и половина! — извика Дик.
Тя кимна, усмихна се и си даде вид, че прави върховни усилия да напълни дробовете си колкото е възможно повече. Греъм я гледаше омаян. Самият той умееше да изпълнява скокове и рядко бе виждал други жени освен професионалистки да правят салто и половина. Мокрият й костюм от светла синьозелена коприна, плътно прилепнал, разкриваше очертанията на правилно сложеното й тяло. Тя си даде вид, че с нечовешки усилия се мъчи да поеме последния кубически сантиметър въздух, който дробовете й можеха да поберат, подскочи нагоре и напред, след това започна да пада вертикално — със стегнато тяло и изпънати крака; стъпалата й, прилепени едно до друго, докоснаха края на трамплина. Дъската я отхвърли във въздуха, тя се сви на топка, направи пълно завъртане, след това се изпъна в класическа поза и тъй безупречно се гмурна, че почти не плисна вода.
— Заби се като толедска кама! — възкликна Греъм.
— Ех, да можех да скачам тъй — промълви Ернестина възхитена. — Но никога няма да мога. Дик казва, че скоковете във вода са въпрос на усет за всяка частица от секундата и затова на Паола страшно и се удават. Тя има този усет…
— И умение да се отдаде всецяло на онова, което върши — добави Греъм.
— Да се отдаде съзнателно — уточни Дик.
— Да си наложи да се отпусне — съгласи се Греъм. — И професионалисти не съм виждал тъй безупречно да изпълняват салто и половина.
— Гордея се с това повече от нея — заяви Дик. — Работата е там, че аз я научих, въпреки че, нека си призная, съвсем не беше трудно. Тя съчетава движенията си почти без усилие. А като се прибави към това и усетът й за всяка частица от секундата… та първият й опит беше повече от добър.
— Паола е забележителна жена — каза гордо мисис Тъли, като поглеждаше ту секундарника на часовника, ту спокойната повърхност на басейна. — Една жена никога не може да плува като мъж. Но Паола може… Три минути и четиридесет секунди! Тя би рекорда на баща си!
— Но невъзможно е да остане под водата пет минути, камо ли десет — заяви тържествено Дик. — Дробовете й биха се пръснали.
Като изтекоха четири минути, мисис Тъли започна да проявява безпокойство и да поглежда тревожно ту един, ту друг. Капитан Лестър, непосветен в тайната, скочи на крака, изруга и се гмурна в басейна.
— Нещо се е случило — каза мисис Тъли, като си придаваше спокоен вид. — Ударила се е при скока. Мъже, след нея!
Но Греъм, Бърт и Дик се срещнаха под водата, весело се усмихнаха и си стиснаха ръцете. Дик им направи знак да го последват и ги поведе през едно потънало в сянка място към скривалището, където се присъединиха към Паола, подадоха глави над водата и започнаха да си шепнат и тихо да се смеят.
— Дойдохме само да видим дали всичко е наред — обясни Дик. — Сега да се махаме. Бърт, вие водите. Евън, следвам ви.
Един по един те се спуснаха в тъмната вода и изплуваха пак на повърхността. Мисис Тъли се бе изправила на края на басейна.
— Ако се бях сетила, че това е един от вашите номера, Дик Форест… — започна тя.
Но Дик, без да й обръща внимание, с неестествено спокойствие даваше нареждания на мъжете — достатъчно силно, за да го чуе тя.
— Трябва да действаме организирано. Вие, Бърт, и вие, Евън, с мен! Започваме от този край, движим: се успоредно на два метра един след друг и претърсваме дъното напряко. След това се обръщаме и повтаряме още веднъж.
— Гледайте да не се преуморите, господа — извика мисис Тъли и започна да се смее. — А вие, Дик, направо излизайте. Искам да ми издърпам ушите.
— Погрижете се за нея, момичета — извика Дик. — Хваща я истерия.
— Още не, но ще ме хване — засмя се тя.
— По дяволите, госпожо, тук няма нищо смешно! — задъхано промълви капитан Лестър, готвейки се отново да изследва дъното.
— Наистина ли сте посветена в тайната, лельо Марта? — запита Дик, след като храбрият моряк се бе спуснал във водата.
Мисис Тъли кимна.
— Но продължавайте, Дик, имате още една жертва. Майката на Елзи Коулън ми обясни всичко миналата година в Хонолулу.
Едва след като изтекоха единадесет минути, усмихнатото лице на Паола се показа на повърхността. Като
