се преструваше на изтощена, тя бавно изпълзя навън и задъхана се строполи до леля си. Капитан Лестър, наистина изтощен от тежките усилия при спасяването, внимателно се взря в Паола, след това се запъти към близкия стълб и със сломен вид удари три пъти глава в бетона.
— Боя се, че не можах да остана десет минути под водата — каза Паола. — Но не беше и много по- малко, нали, лельо Марта?
— Ако питаш мен, ти изобщо не си стояла под водата — отговори мисис Тъли. — Дори се учудвам, че си се намокрила… Хайде, хайде, дишай нормално, детето ми. Излишно е да правиш театър. Спомням си, като младо момиче пътувах из Индия и там имаше секта факири, които скачаха в дълбоки кладенци и стояха под водата много по-дълго от теб, наистина много по-дълго.
— Ти си знаела! — извика нападателно Паола.
— Но ти не знаеше, че аз знам — отвърна леля й. — Ето защо поведението ви е престъпно. Не помислихте ли, че съм жена на възраст и сърцето ми не е здраво…
— Но милата ти глава е тъй здрава, че никой не може да те излъже — извика Паола.
— Ще ми се да ти издърпам ушите.
— А на мен дваж по ми се ще да те прегърна тъй, както съм мокра — отвърна със смях Паола. — Във всеки случай изиграхме капитан Лестър… Нали, капитане?
— Не ми говорете — промълви мрачно юначният моряк. — Сега съм зает, обмислям отмъщението си. Що се отнася до вас, Дик Форест, колебая се дали да хвърля във въздуха вашия краварник, или да прережа сухожилията на Планинеца. Може би ще сторя и едното, и другото. Междувременно отивам да ритна кобилата, която яздите.
Дик на Немирница и Паола на Сърна яздеха един до друг към Голямата къща.
— Харесва ли ти Греъм? — запита той.
— Чудесен е — беше нейният отговор. — Той е от твоя тип, Дик. Всестранно развит като тебе и носи отпечатъка на широкия свят: плувал е по всички морета, чел е много книги, видял е много неща. Освен това има артистичен усет и е с широки интереси. А е и много забавен. Забелязал ли си усмивката му? Заразителна. Иска ти се да се засмееш заедно с него.
— Да — кимна Дик утвърдително, — но той е видял живота не само от веселата му страна — това е отпечатано на лицето му.
— Да… личи в ъгълчетата на очите му непосредствено след като се е усмихнал. Не са точно следи на умора, а по-скоро старите вечни въпроси: Защо? За какво? Струва ли си? Защо е всичко това?
На опашката на кавалкадата разговаряха Ернестина и Греъм.
— Дик е дълбок човек — казваше тя. — Вие не го познавате много добре. Той е много дълбок. Аз го познавам малко. Паола го знае добре. Но малцина други успяват да видят у него онова, което е под повърхността. Той е истински философ и притежава самообладанието на стоик или англичанин. Така може да играе дадена роля, че да измами цял свят.
При дългите греди на коневръза, където се събраха всички, за да слязат от конете, Паола се заливаше от смях…
— Продължавай, продължавай! — подканяше тя Дик.
— Още, още! Тя ме обвиняваше, че ще си изчерпя речника, като кръщавам прислужниците по моята система — поясни той.
— И той ми наброи най-малко четиридесет имена за минута и половина. Продължавай, Дик, още!
— И тъй — каза той и зареди напевно, — можем да имаме О’Син и О’Пшо, О’Синг и О’Сонг, О’Сунг и О’Санг, О’Ласт и О’Лист, О’Пинг и О’Понг, О’Съм, О’Мор и О’Мост, О’Нот и О’Нит…
И като плетеше звънки звукосъчетания, Дик се отдалечи към къщата, продължавайки да изрежда с напевен глас импровизиралия си поменик от имена.
ГЛАВА XVII
Следващата седмица Греъм се чувствуваше неспокоен и недоволен. Разкъсван беше между съзнанието, че трябва още с първия влак да напусне Голямата къща и желанието все повече да вижда Паола, все по- често да бъде с нея. И не успяваше нито да отпътува, нито да я вижда тъй често, както през първите дни от гостуването си.
През петте дни на престоя си младият виолонист заемаше почти цялото време, когато човек можеше да я види. Греъм често се отбиваше в концертния салон и съвършено забравен от тях двамата, постояваше половин час и слушаше замислен, докато те „работеха“. Увлечени и погълнати от общата си страст към музиката, те не обръщаха внимание на присъствието му, изтриваха сгорещените си лица, а в моментите на отдих приятелски разговаряха и се смееха.
За Греъм беше очевидно, че младият музикант я обича горещо и почти болезнено; но най-много го засягаше това, че след като Уеър изсвирваше нещо особено хубаво, тя го гледаше с възхищение, забравила себе си. Напразно Греъм се опитваше да си внуши, че това е чисто духовна проява от нейна страна — възторжено преклонение пред изкуството на Уеър. Като мъж това го уязвяваше, непрекъснато го уязвяваше, докато най-сетне нямаше повече сили да остане.
Веднъж се отби в концертната стая, след като бяха изпълнили една песен от Шуман и Уеър току-що бе излязъл. Греъм завари Паола още на пианото, захласната и със замечтан израз. Тя го погледна тъй, сякаш не го познаваше, направи механично усилие да дойде на себе си, разсеяно промълви няколко безлични думи и излезе от стаята. Въпреки че се дразнеше и засягаше, Греъм се мъчеше да си внуши, че тя е захласната само от музиката, че в душата й още звучи току-що изсвирената мелодия. Но против волята си разсъждаваше, че жените са странни същества и могат да бъдат най-непоследователни и своеобразни в любовта си. Нима беше изключено този младеж да е обаял с музиката си именно жената в нея?
След като Уеър отпътува, Паола Форест се уедини почти напълно в помещенията си зад вратата без дръжка. Както Греъм успя да разбере от домашните, в това нямаше нищо необичайно.
— Паола е жена, която прекарва много добре сама със себе си — поясни Ернестина — и често се усамотява за известно време. Тогава единствен Дик я вижда.
— Което не е много ласкателно за останалите — усмихна се Греъм.
— Но затова пък е толкова приятна, когато отново се върне при тях — отговори Ернестина.
Тълпата гости, залели Голямата къща, намаляваше. Все още идваха неколцина приятели или хора по работа, но повечето бяха отпътували. Благодарение на О’Джой и неговите прислужници-китайци домакинството на Голямата къща вървеше тъй безшумно и безупречно, че гостите не обременяваха особено домакините и се забавляваха повечето сами.
Дик рядко се появяваше до обед, и то само за момент, а Паола, която продължаваше уединението си, никога не се показваше преди вечеря.
— Лечение чрез почивка — засмя се Дик един преди обед и покани Греъм на двубой с боксови ръкавици, шпаги или рапири. — Сега е моментът — каза той на Греъм, докато си отдъхваха между рундовете — да се заемете с книгата. Аз съм един от мнозината, които с нетърпение очакват да я прочетат, и нетърпението ми е голямо. Вчера получих писмо от Хевли — напомня за нея и пита докъде сте стигнали.
И тъй, в своята стая на кулата Греъм подреди записките и снимките си, състави план за работа и се задълбочи в първите глави. Беше погълнат до такава степен, че неговият зараждащ се интерес към Паола би могъл да замре, ако не я срещаше всяка вечер на масата. Освен това, докато Ернестина и Лют отпътуваха за Санта Барбара, в следобедите плуваха или яздеха; отиваха с коли до пасищата по хълмовете Мирамар или до билото на планината Анселмо. Устройваха и други излети, понякога заедно с Дик, до басейна на реката Сакраменто, където работеха неговите големи драги, до язовирния строеж при Литл Кайоти и притоците на Лос Куатос или до землището от пет хиляди акра, които той бе разделил на стопанства от по двадесет акра, за да даде възможност на двеста и петдесет глави на семейства да намерят добро препитание от земята.
Греъм знаеше, че понякога Паола излиза на дълги самотни разходки и веднъж я завари при коневръза точно когато слизаше от Сърна.
— Не мислите ли, че кобилата ви съвсем ще отвикне от чуждо присъствие? — пошегува се той.
Паола се засмя и поклати глава.
— В такъв случай — заяви той твърдо — изгарям от желание да изляза на езда с вас.
