повлияна от обстоятелствата, се е отдала за известно време на някакъв си мъж, когото не обича.
— Изглеждаш така, сякаш си издялан от камък… — прошепна сънливо Жана. Пръстите й нежно очертаха изпъкналите скули и стиснатите плътно устни, които му придаваха мрачно изражение. Чертите на лицето му веднага омекнаха, щом той се обърна, за да целуне дланта й.
— За какво си мислиш?
— За рая и за древните богове на хайда — отвърна Гарвана и притисна буза в ръката на Жана. — И за Ева… — Той вдигна глава и се взря с нескрито възхищение в дара на боговете, който лежеше до него. — Ти си толкова красива! — прошепна той. — Тъй женствена, страстна и щедра. Може и да не стигне един живот на мъжа, опитал да се засити с тебе. — Нежно и чувствено хвана ръката й. — А аз си мисля, че не е възможно да има по-добър начин да преминеш във вечността от този, да чувам виковете ти.
Жана впери поглед в Гарвана, който се беше опънал до нея на леглото, гол и суров като планините наоколо. През люка струеше слънчева светлина и обливаше могъщото му тяло. За нея той беше истинският мъж, тъй съвършен, изваян сякаш от длетото на гениален скулптор, че тя направо онемя от възторг. Искаше й се да говори, да му каже колко много означава за нея това, че той я желае, но не успя да изрече дори една-едничка думичка. Можеше само да го докосне с треперещата си ръка. Мисълта, че му е доставила удоволствие, искреше в очите й, върху ресниците й като далечни звезди проблеснаха сълзи. С тих стон се сви в прегръдката на двете му протегнати ръце, които я приканваха мълчаливо.
— Обичам те, Гарване! — каза Жана и силно го притисна към себе си. — Мисля, че те обичам още от мига, когато ме извади от морето.
Гарвана стисна очи от болката, която го прониза. Целуна я с безкрайна нежност. Когато тя отново се опита да заговори за любовта си, сложи големия си мазолест пръст на устните й.
— Недей! — прошепна, като се взираше в дълбините на огромните й сребристозелени очи. Искаше му се тя никога да не бе изричала онези думи. Беше се досетил вече за източника на чувствата, които може би изпитваше към него, за причината той да изглежда по-различен от другите мъже в нейните очи. Не беше нужно отново да му го напомня. Не, не искаше дори да мисли, че това е благодарност, а не любов, въпреки онези прекрасни, вълшебни мигове, които изживяха заедно.
Жана виждаше само болката в черните му очи, но не разбираше причината.
— Гарване… Не искаш ли…?
Въпросът й остана недовършен. Устните му се впиха в нейните. Целувката му бе гореща като слънцето и силна като самото море. Задържа дълго устните й, вкусвайки с наслада сладостта им. Желаеше я пак, безумно.
— Няма нищо — прошепна накрая той. — Не е нужно да ме обичаш. Знам, че си благодарна, че си жива. Аз също съм ти благодарен. Без теб никога нямаше да разбера какво е да умираш и отново да се връщаш към живота, пак до теб. Никога нямаше да узная какво е да попаднеш в рая, да изгубиш представа за времето и пространството, да си там, където съществуват само един-единствен мъж и една-единствена жена, създадени един за друг.
Гарвана отново впи устните си в нейните. Почувства някаква странна, непонятна възвишеност на духа, когато тя отвори устата си и потърси езика му. Пи дълго и ненаситно от нея, почувства как тя също се опива от сладостта на тяхното съприкосновение. Най-после вдигна глава и прикова очи в очите й, загадъчни като мъгливия воал обвиващ раззеленена пролетна гора.
— Нека да се насладим на този миг, на този див приказен Рай, на този безценен дар, който съдбата ни предлага — каза Гарвана с развълнуван глас, като я целуваше след всяка дума. — Да му се насладим без обещания, които биха те измъчвали, щом от този рай остане само споменът, а ти се върнеш към истинския си живот. Искам да си спомняш за мен с радост, така ще те помня и аз.
Жана затвори очи и с върховно усилие направи опит да не изкрещи от болка и от радост, че е с мъжа, когото обича, с мъжа, който се смееше и плачеше заедно с нея… С мъжа, който не я обичаше, защото бе увлечен по друга. Въпреки това, той я бе любил така, сякаш тя беше единствената жена на земята.
За съжаление, не бе единствената: Имаше още една жена. Жената, която Гарвана бе обичал с такава сила и с жертвоготовна всеотдайност и която не е могъл да има. Ейнджъл… Обичаш ли я още? Разбира се. И тя вече ме обича. Жана знаеше, че нищо не зависеше от нея, не беше в нейна власт да промени нещата — можеше само да завижда. И че трябва да приеме този горчив и сладък дар, който й поднасяше съдбата — Гарвана, да го вземе и веднъж завинаги да осъзнае, че любовта е като рая — дива и невинна, признаваща само собственото си съществуване, своите нужди, своите закони. Любовта е един прастар остров, около който се плискаха вълните на безкрайното море на времето.
— Да — прошепна Жана и се притисна до Гарвана. Искаше да му даде всичко, което той би пожелал от нея. — Да, искам да ме помниш с радост. Помни ме, любими. Помни, че те обичах, помни, че времето бе изчезнало за нас.
Гарвана се опита да надникне в зелените дълбини на очите й, към самата й душа, но видя само дългите черни мигли и копринените кичури коса, докато тя, свела глава, целуваше гръдта му. Опита се да каже нещо, но не можа. Езикът й като вълшебен пламък оставяше парещи следи по кожата му, а меката, сатенена коса галеше ръцете му, разпалвайки опустошителен пожар.
Понечи да плъзне ръце в свободно падащата й коса. Преди да успее да я докосне, цялото му тяло настръхна, дрезгав вик задуши гърлото му, когато ръцете й намериха възбудената му плът. Тя беше жената, тя беше огънят, който го изпепеляваше — душата и плътта. Изкрещя нещо нечленоразделно и ръцете му намериха топлината, нежността между бедрата й. Започна да я гали, нежно и страстно, тя го прие, погълнато в сладкия, унищожителен пожар, който изгаряше телата им…
Когато за втори път тази сутрин Жана отвори очи, още беше в прегръдките на Гарвана. Сгуши се до гърдите му, а жилавите косъмчета гъделичкаха носа й. Той я прегърна по-силно, показвайки й мълчаливо, че е буден. Усмихната, Жана потърка буза в топлата му гръд. Прошепна беззвучно „Обичам те“ и в същия миг усети пронизващата болка на примирението, че той не я обича. Да, беше я любил, беше й наслаждавал, но само като на жена, както всеки мъж би правил, когато в плътта му се събудят първичните инстинкти. Напомняха й го болезнените усещания на тялото й, напомняха й го гърдите й, скрити сега в огромната ръка на Гарвана.
Може би не я обичаше, но я бе дарил с невероятна страст, която се възпламеняваше с нова сила всеки път, когато се любеха. Даже само и затова, тя би останала с него. А когато към страстта се прибавеха нежността и силата му, смехът и бързият и остър ум, Жана осъзнаваше с кристална яснота, че Гарвана беше мъжа, за когото винаги бе мечтала, ала не вярваше наистина, че е възможно някога да го срещне.
Някъде дълбоко, дълбоко в нея живееше една надежда — искаше й се безкрайно много да повярва, че когато един мъж я беше любил с такава страст като Гарвана, той можеше да бъде спечелен, извоюван от другата жена. Навярно щеше да успее с всяка своя целувка, с всяко докосване, с всеки негов вик на екстаз, да открадне любовта му.
Жана отново се сгуши в Гарвана. Замечтано докосна с върха на езика си плоското зърно на гърдите му.
— Имаш чудесен вкус. Като стриди. Солен.
— А какво ще кажеш за малко лимонов сок?
— Задушен гарван с лимонов сок — каза Жана, облизвайки го замислено. Лекичко го ухапа и отсече: — Не! Няма нужда от никакъв лимон. Така „натюр“ е най-добре, така най-много те харесвам.
Стомахът й изкъркори, напомняйки и на двамата, че от снощи не са яли нищо, освен стридите. Гарвана се усмихна лукаво и прокара големия си палец по гърба й.
— Какво ще кажеш, искаш ли да хвърлим ези-тура кой да направи закуската?
— Искам. Избирам ези — каза Жана и изненадано извика, когато той я грабна като перце, обърна я и леко притисна лицето й към леглото.
— Обаче е тура — рече Гарвана и нежно погали гъвкавите извивки на задните й части. — Май загуби. Освен ако не искаш и ти да ме подхвърлиш — за ези-тура, разбира се — добави с невинно изражение.
Жана отметна падналата върху очите й коса, видя коварната усмивчица на Гарвана и се нацупи:
— Прекара ме.
— Няколко пъти — съгласи се той, като не спираше да се усмихва дяволито. Вдигна я, прехвърли я през тялото си без никакво усилие, все едно, че бе перце, и я сложи на пътечката до леглото му. — Ако не се заемеш в най-скоро време със закуската, — добави с дрезгав глас той, хапейки я лекичко по бедрото, — ще
