трябва да хвърляме ези-тура за обеда. — Езикът му нежно я облиза и той се засмя, като чу учестеното й дишане. — А може даже за вечерята.
Пръстите на Жана се вкопчиха в черните му коси. Докато той отново я милваше, тя извика името му с пресипнал глас и го накара да изстене.
— Какво да те правя? — прошепна Гарвана. — Всеки път, когато те имам, те желая още повече.
Жана се опита да каже нещо, но издаде само тих, объркан звук, тъй като милувките му ставаха по- страстни, по-интимни.
— Не ти се полагат повече стриди! — каза тя и прехапа устни, за да приглуши напиращия вик от удоволствие.
Усети дъха му по чувствителната си кожа, докато той поклащаше глава и едновременно с това продължаваше да се притиска в нея.
— Ако това беше истина, досега мъжете да са унищожили до една всички стриди на земята.
— Или жените — отвърна Жана.
Той нежно погали меката й кожа.
— Какво имаш предвид, че мъжете биха изтребили жените до крак или че жените биха унищожили всички стриди?
— Точно така! — натърти Жана. — Радвам се, че си схватлив. Толкова хора се объркват от някоя малко по-засукана двусмислица. Какво да направя за закуска?
Гарвана огледа тялото й с поглед, който накара колената й да омекнат.
— Гарване… — едва намери сили да прошушне тя.
Той затвори очи.
— Мисля малко да поплувам, докато ти приготвиш нещо за хапване — предлагам ти да отвориш една консерва с шунка, добави картофи и яйца на прах и яденето е готово. След като се нахраним, можеш да си вземеш душ, а аз ще пооправя каютата. След това ще разходим до селото, докато още можем…
— Какво да можем още?
— Да ходим — каза кратко Гарвана. В очите му грейна напиращият смях. — Не си ли даваш сметка, малкото ми войниче? — попита насмешливо с плътния си глас. — Май скоро няма да сме живи, ако я караме все така в леглото. — Зъбите му проблеснаха под черните мустаци, докато събираше накъсаните остатъци от тениската на Жана. — А знаеш ли още какво? — добави, като поклащаше на пръста си скъсаната дреха. — Нямам търпение това да се случи.
Жана прехапа долната си устна, обзета от смях и от желание, завладяна от смущаващия спомен, когато Гарвана я облада за първи път. Изражението й сигурно доста недвусмислено издаваше мислите й, защото очите на Гарвана станаха влажни и желаещи. С вик, тя грабна скъсаната тениска и скри пламналото си лице в нея. Не беше свикнала с подобно отношение на мъж, както не беше свикнала изобщо да я любят или да е влюбена. Не можеше обаче си криви душата — усещането беше толкова приятно и много повече от това.
— Предполагам, че ще искаш да облечеш някоя друга моя тениска — каза сериозно Гарвана.
Тя кимна, без да го погледне.
— При едно условие — усмихна се нежно той.
Жана предпазливо вдигна глава.
— Какво условие?
— Че единственото нещо, с което ще си в леглото, ще бъда аз.
Гарвана не си даде труда да я попита дали приглушеният звук, излязъл от гърлото на Жана, означаваше съгласие или несъгласие. Той просто стана, целуна я внимателно, грабна един сапун и изчезна зад перилата на „Черната звезда“ в студената вода на залива.
Бог знае как, но Жана някак съумя да не разсипе или изгори продуктите, с които приготвяше закуската, когато Гарвана изникна от водата — гол, могъщ, уверен в силата си — съвършеното единство с дивата природа. Дъхът й спря, ръцете й се разтрепериха, а сърцето й се разтуптя в бесен ритъм. Искаше й се бурята да продължава да бушува, откъсвайки ги от целия останал свят. Искаше й се тази съдбоносна буря никога да не свършва.
За съжаление, когато привършиха със закуската и Жана взе душ, беше вече съвсем ясно, че бурята напълно е утихнала. Жана се облече, обзета от мрачни мисли. Толкова много й се искаше да не я изхвърлят тъй бързо от рая. Чудеше се дали Гарвана има някакви делови ангажименти, които не търпят отлагане, или пък ще пожелае да останат още няколко прекрасни дни в залива. Така щеше да й отдаде възможност да открадне поне още малко от неговата любов.
— Намерих го, Жана!
Тя си нахлузи през главата една от огромните му тъмни тениски и извика:
— Какво?
— Намерих ти истински скицник. Знаех, че Ейнджъл го е оставила тук някъде, но не можех да се сетя къде.
Жана вдигна ципа на джинсите си и отвори вратата на кабинката, която беше и баня, и тоалетна.
— Скицник ли? — попита тя учудено и се опита да махне косата от лицето си. Плътните копринени кичури не й се подчиниха и, когато вдигна глава, паднаха пак напред. Отново бутна настрани непокорните къдрици. Опитваше с всички сили да не обръща внимание на топката, която засядаше в стомаха й, колчем се споменеше името на Ейнджъл.
— Тя да не е художничка? — попита неохотно тя.
— Да, при това доста добра — отвърна Гарвана. Спомни си великолепното пано върху стъкло, което Ейнджъл беше направила за къщата му на остров Ванкувър. На паното бе изобразена „Черната луна“ — неговият траулер за далечни плавания, плъзгащ се по едно тайнствено море, а под него проблясваше като сребриста буря огромен пасаж сьомга.
— Галериите се редят на опашка за нейните витражи.
— О! — Това беше единственият звук, за който намери сили Жана. Мисълта, че трябва да се съревновава за сърцето на Гарвана с една жена, която не само беше смела, красива и блондинка, но и художничка за капак на всичко, направо я отчая. — Животът не е никак справедлив, нали? — измърмори тя под нос.
— Какво?
— Витражи… — повтори като ехо Жана, правейки неимоверно усилие да сложи малко ред в мислите си. Улови се като удавник за сламка за първото нещо, което й дойде наум и на езика и продължи: — Миналата година видях една наистина великолепна работа в галерията в Сиатъл. Толкова много исках това пано, че стоях по цели дни пред него и си мечтаех, че бих могла да го притежавам. — Споменът за онзи безмълвен копнеж я накара да се усмихне. — Представляваше планинска верига на здрачаване, онова най-вълшебно време на деня, когато легендите оживяват и стават истински. Планините, които се губеха някъде оттатък хоризонта, бяха изобразени във всевъзможните нюанси на синьото, а морето — то бе блестящо, пълно с живот, приличаше на бог и пръскаше своята светлина и жизнена сила, на всичко, до което се докоснеше. Тогава си мислех, че бих била готова да продам душата си на дявола, само и само, да имам достатъчно пари поне за едно ъгълче от това пано. Само дето рогатият не прояви никакъв интерес към душата ми…
— Да, Ейнджъл му сложи доста високичка цена, защото не можеше да се реши да го продаде — каза Гарвана и леко се усмихна. — Беше едно от любимите й неща.
— То нейна творба ли е? — зяпна от изненада Жана, ококорила невярващи очи.
Гарвана кимна утвърдително.
— Ейнджъл познава природата на нещата. Тя много добре знае, че морето е източника на целия живот. Тя е забележителна жена — добави, подавайки скицника на Жана. — Като теб.
Жана не знаеше дали да се смее или да плаче, или да крещи срещу тази въпиеща несправедливост. Не само, че трябваше да й завижда на тази Ейнджъл за любовта на Гарвана, но и да се възхищава на таланта й — е, това бе повече, отколкото чувствата на Жана можеха да понесат. Безмълвно взе скицника и го разлисти. Имаше рисунки само на три листа — скици на морска трева върху широк пясъчен плаж. В скиците бе постигнато невероятно равновесие между отделните елементи на рисунъка и една едва доловима, но някак много чувствено изящество на линиите. От рисунките на тези иначе толкова обикновени неща —
