— Ти какво мислиш?
— Вероятно Чичо Сам е прав. Ченгетата наблюдават къщата на Кайл.
— Защо?
— Защото могат да си го позволят — изрече Джейк язвително. — И защото искат да разпитат Кайл за изхвърления на брега труп с два липсващи пръста.
— Откри ли камиона, който Кайл е откраднал в Калининград? — попита Шар.
— Все още не, а и не е необходимо. Когато го открием, ще бъде празен.
— Преливаш от щастие, нали?
— Кайл не е глупав. Вероятно е скрил наблизо друг камион, който никой не би свързал с откраднатия кехлибар.
— Не би ли имал нужда от помощ, за да премести кехлибара във втория камион?
— Кехлибарът е лек — избъбри Джейк разсеяно, докато преглеждаше страница от дневника.
— Звучиш ми отнесено.
— Така е. Чета бордовия дневник на Кайл.
— Нещо интересно?
— Най-интересното го няма тук.
— Какво е то?
— Часовникът, който автоматично отмерва работата на двигателя, не е съгласен с часовете, които Кайл е отбелязал.
— Преведи ми го.
— Той или е спрял да води дневника, преди да тръгне за последното си пътуване към Калининград, или се е връщал и е използвал лодката, без да го впише вътре.
— Значи е жив? — вметна бързо Шар.
— Или е бил. Елън каза, че трупът с липсващите пръсти е на руски стрелец. Те обикновено ловуват по двойки.
— Хубаво.
— Да — Джейк шумно затвори дневника. — След малко имам среща със сестрата на Кайл. Нещо друго за мен?
— Сестра ли? Какво става там?
— Уча я как да лови риба с лодката на Кайл.
Последва кратка тишина, после Шарлот изрече безразлично:
— Много удобно.
— Това е точната дума. Ако оставяш съобщения на телефонния ми секретар, бъди внимателна. Вероятно няма да съм единственият, който ще ги слуша.
— Схващам. Мислиш ли, че госпожица Донован знае къде е кехлибарът?
— Ако не тя, някой друг от семейството. Тя е единственият Донован в моето полезрение.
— И ти мислиш, че кехлибарът е на Сан Хуан?
— Разчитам на това. Да пипна тази пратка и да се оневиня, е единственият начин да разрешат на Имърджинг ресурсис достъп до Руската федерация.
— Как изглежда сестра му?
Джейк не каза нищо.
— Уао! — възкликна Шарлот. — Женски вариант на Кайл.
— Много е женствена.
— Спомни си за Елън.
— Онор не е Елън.
— Не ми обяснявай! Елън не познава значението на думичката чест.
Той се усмихна сковано.
— Онор Донован е сестра на Кайл.
Джейк затвори, преди Шарлот да успее да му зададе други неудобни въпроси. Включи ксерокса и се залови за работа.
Не му отне много време да преснима дневника. Кайл бе собственик на лодката само от петнадесет месеца. Не бе прекарал на нея и половината от времето, което тя заслужаваше. Правилно я беше нарекъл Тумороу. Той нямаше много време за развлечения.
Не изпитвай съжаление към това чаровно копеле — каза си Джейк. — Никой не е държал пистолет до главата му, за да го принуди да работи, вместо да лови риба.
Но въпреки това Джейк не можеше да спре да мисли за младия мъж с лъчезарна усмивка и внезапен смях, за часовете, прекарани заедно по време на отвратителните балтийски дъждове. Пиеха бира и си говореха за сьомга, докато морето беше студено, а рибата — гореща.
Веднага щом свърши с преснимането на дневника, с молив в ръка и с карта на островите Сан Хуан, Джейк се залови за работа. До момента, в който ръчният му часовник започна да писука, вече бе сигурен в едно нещо.
Дневникът на Кайл не струваше и пукната пара.
С всичките си възбуждащи интереса намеци за часовете, прекарани тайно на Тумороу, дневникът не казваше къде е Кайл в момента и дали кехлибарът е с него.
Колкото повече Джейк размишляваше над това, толкова повече му се налагаше да приеме неприятния факт, че Онор е единственият път до кехлибара. За да докаже невинността си, Джейк щеше да я използва толкова безмилостно, колкото Кайл бе използвал всички останали.
Въпреки че Онор беше Донован, на Джейк не му харесваше да я използва по този начин. Но не му харесваше и това, което се бе случило през последния месец.
4.
— Прилича на пощенска картичка, нали? — попита Джейк.
Онор подскочи от гласа му и погледна смутено към страничните прозорци на Тумороу. Синьо-зелените води на пролива Розарио наистина приличаха на пощенска картичка. Искаше й се да е така. Откакто оставиха кея зад себе си, се чувстваше силно притеснена от липсата на твърда почва под краката си. Тя навлажни пресъхналите си устни.
— Пощенските картички не танцуват под краката ти — отвърна сухо.
— Да танцуват ли? В момента е съвсем спокойно.
Тя отново навлажни устни и замълча.
Джейк вече бе забелязал нарастващото й безпокойство. Беше сигурен и в причината: тя се страхуваше. Беше преживял достатъчно опасни неща и можеше да разпознае страха, когато го види. Неговата работодателка беше бледа, със стиснати устни, и трепереше, сякаш през нея протича високоволтово напрежение.
За да се изправиш срещу такъв дълбоко вкоренен страх, бе необходима сериозна мотивация. Искаше му се да знае дали обичта към брат й или алчността за приказните фантасмагории, наречени Кехлибарена стая, я бяха извели в открито море.
Джейк погледна към гладката водна повърхност и се запита какво щеше да прави Онор, когато морето се развълнува. Надяваше се да не се разстрои. Не му харесваше идеята да върне със сила здравия й разум. Вероятно вместо да проверяват дали Тумороу е годен за плаване, както той бе планирал, би трябвало да направят нещо по-хубаво, по-приятно и по-лесно — например да ловят сьомга. Според местните слухове в Сикрет Харбър рибата кълвеше.
Обикновено мисълта за ловене на сьомга правеше Джейк нетърпелив, но в момента нищо не беше обикновено. Той реши да се насочи към открито море, за да види дали моторницата на Кайл се представя подобаващо. Освен това, ако неговата работодателка смяташе да се поддаде на страха, и двамата трябваше да го узнаят сега, когато всичко друго бе спокойно.
Джейк смени курса на четиридесет и пет градуса и едновременно увеличи скоростта.
— Какво правиш? — извика Онор.
Знаеше, че гласът й е прозвучал по-троснато, отколкото би трябвало да бъде, но не можеше да се
