Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг
1.
От пръв поглед Онор Донован разбра, че този мъж ще й създава неприятности. От друга страна, тя и бездруго бе въвлечена в неприятности, откакто в Донован интернешънъл, семейната компания, възникнаха проблеми.
— Ако сте от полицията, затворете вратата след себе си — измърмори разсеяно. — А ако сте репортер, вървете по дяволите.
— Минах оттам.
— Не ви личи.
— Имам тениска за доказателство.
Той посегна към копчетата на зацапаното си дънково яке.
— Няма значение — възпря го тя припряно. — Репортер ли сте?
— Не. Инструктор по риболов.
— Пирани ли ловите?
— Нали вие сте госпожица Онор Донован, която търси човек с опит в северозападните тихоокеански води, специалист по моторници!
Тя въздъхна и се примири с неизбежното. Едрият мъж с белег на лявата вежда, светли очи, набола черна брада и чисти нокти не бе попаднал случайно във вилата на изчезналия й брат, разположена до Пъгет Саунд. Но въпреки неприкритите погледи, които й отправяше, инстинктът й подсказваше, че той е най- подходящият кандидат за работата от всички, които се явиха.
Единият от тях беше ченге, което се представяше за рибар. Другият, току-що имигрирал, говореше непонятен английски. Третият беше убеден, че тя със сигурност желае тялото, с което той страшно се гордееше. Английският на четвъртия беше добър, но очите му я подсещаха за тварите, обитаващи блатата.
Вече три дни никой не беше питал за работата. Онор се побъркваше в очакване Кайл да застане внезапно на входната врата с типичната си крива усмивка и да й обясни защо ченгетата смятаха, че е откраднал кехлибар на стойност един милион долара. Тя отказваше да приеме всяка друга причина за изчезването му, особено тази, която не й даваше покой и караше гърлото й да се свива под напора на сълзите, които не можеше да изплаче.
Кайл трябва да е жив. Просто трябва.
— Госпожице Донован?
Най-сетне Онор осъзна, че последният кандидат все още очаква да му каже, че точно тя е разлепила обявите из малкото градче Анакортес.
— Аз съм човекът, към когото трябва да се обърнете.
— Взехте ми думите от устата.
Тя погледна устата му и разбра как се е чувствала малката Червена шапчица, когато е видяла зъбите на баба си.
— Извинете?
— Вероятно сте имали предвид мен, когато сте писали обявата — обясни й той.
— Имате ли препоръки?
— Шофьорска книжка? Разрешително за риболов? Треньорски лиценз? Имунизация против тетанус?
— А против бяс?
Онор изстреля отговора, без да се замисли. Това се дължеше на опита й с по-големи братя.
— Извинете, господин…
— Малори.
— Господин Малори.
— Наричайте ме Джейк. Ще ви спести време.
— Хм, Джейк. Имах предвид препоръки от хора, за които сте работили преди.
— Не знаете кой знае колко за инструкторите по риболов, нали така?
— Ако знаех, нямаше да си наема, нали?
Той се усмихна. Тя си помисли за бедната Червена шапчица.
— Трябва да поработите над тази усмивка. Не е много убедителна.
Джейк се опита да изглежда съкрушен. Опитът му не беше по-убедителен от усмивката.
— Ако и в ръцете сте толкова сръчна, колкото с езика — каза той, — ще направя от вас рибар за нула време.
— Рибарка.
— Няма такова животно.
— Рибарец тогава.
— Рибарец?
— Мъж или жена рибари. Искате ли работата?
— Рибарец — повтори той провлечено. — Да, искам работата. Ще бъдем единствените рибарци във водата.
Този път Джейк се усмихна бавно, топло, щастливо и обещаващо. Онор си спомни, че освен измъчена сестра на изчезнал човек беше и жена. Погледна ръцете си и си прочисти гърлото.
— Рибарци? — каза смутено. — А, разбирам. Множествено число на рибарец. Вие сте доста находчив. Кога можем да започнем?
— Имате ли разрешително за риболов?
— Не.
— Значи все още не можем да започнем. Много лошо. Слънчево е. Няма вятър. До отлива имаме няколко часа. Дори на островите Сан Хуан не може да бъде по-добре.
— Каква риба ще ловим?
— Каквато хванем. Така ще се разочароваме по-малко.
— Това ли е вашата философия?
— Откакто пораснах.
Тя повдигна глава и го погледна съсредоточено.
— Какво има? — попита Джейк. — Да не би ушите ми да са на обратно?
— Просто се опитвах да си ви представя като дете в процес на съзряване.
— Интересно. За мен не е проблем да си Ви представя така. Можете ли да плувате?
— Като риба.
— Като имате предвид моето занятие, вероятно ще премислите това описание.
— Имате право.
— Това е изкуството на лова. Първи урок.
Бавната, неочаквана усмивка на Джейк свари Онор неподготвена. Тя се усмихна безпомощно, борейки се с напиращите в очите й сълзи.
През изминалите няколко седмици бе прекарала твърде много безсънни нощи. Затова само след две минути, прекарани с Джейк Малори, се чувстваше като прегазена от камион. Специфичната смесица от грубост, топлота, мъжественост и хаплива интелигентност щяха да й се понравят при всякакви обстоятелства. Но точно сега, когато преливаше от емоции, а защитните й сили бяха сломени, неговата привлекателност беше смърт за нея.
Лош избор на думи, помисли си тя. Много лош. Ако се замислеше за смъртта, щеше да се разстрои и да излее поток от сълзи върху разхвърляното бюро на Кайл.
Онор премигна мъчително и се вторачи в един от многобройните прозорци на вилата. Отвъд стъклото, по скалистия склон до синьо-зелените води на Пъгет Саунд, се виеха ели. Кехлибарения бряг представляваше жълто-кафява пясъчна ивица, заобиколена от непристъпни скали, и изсветлели дънери, изхвърлени от морските води. Моторницата на Кайл, дълга двайсет и седем фута1, се белееше до плаващия кей, който той сам бе построил.
Беше нарекъл лодката Тумороу2, защото рядко разполагаше с време за риболов днес.
