— Няма проблем. И без това не зная нищо.
— Точно това е идеята. И си стягай багажа.
— Но…
Отсреща вече нямаше никого. Възмутена, Онор затвори. По-скоро в ада щеше да завали сняг, отколкото тя примирено да си събере багажа и да замине. Не беше вече ученичката, която изпълнява заповеди.
— Проблеми ли има? — обади се Джейк.
Онор подскочи. Беше забравила, че не е сама. Обърна се рязко. Джейк стоеше на няколко стъпки от нея и държеше местния вестник в ръце. Тя се запита дали бе прочел смесицата от половинчати истини и спиращи дъха хипотези за мистериозно изчезналия труп на Кайл Донован и липсващия кехлибар. Това бяха новините от сутрешното издание на Патриот.
— Роднини — отвърна тя кратко. — Не можеш да живееш с тях, а те не желаят да живееш без тях.
Джейк издаде някакъв звук, който можеше да е проява на съчувствие, но беше трудно да се каже. Тя предпочете да повярва, че ръмженето издава симпатия. Нуждаеше се от това. Най-големият й брат мълчеше като риба, ченгетата смятаха любимия й брат за измамник и убиец. Този неин любим брат бе изчезнал безследно… а тя щеше да взима уроци по риболов.
Всичко беше с главата надолу.
— Готова ли сте да разгледаме лодката? — попита делово Джейк.
— Защо не? Всичко друго се обърка.
— Ентусиазмът ви нараства с всяка изминала минута.
— Това е разбираемо. Толкова съм развълнувана.
Черните му вежди се повдигнаха.
— Дадохте обява за инструктор по риболов, нали?
— Да. Извинете. Малко съм уморена.
— Изглеждате ми така, сякаш бихте изпили чаша кафе — съгласи се той. — Има ли кухня на лодката ви?
— Мисля, че да.
— Мислите, че да — той поклати глава. — Отдавна ли имате тази лодка?
— Не. Брат ми… я остави.
Това обяснение прозвуча неубедително дори и за Онор. Тя изпитваше ужас от малки бързоходни лодки и мразеше риболова, както Джейк скоро щеше да открие. Тогава сигурно щеше да се чуди защо й се иска да се научи да управлява лодка и да лови риба.
Може би мазохизмът щеше да му се стори единственото логично обяснение.
— Аз… — тя преглътна и продължи: — Все още е мъчително за мен. Предпочитам да не говоря за това.
Джейк не беше изненадан. Без значение колко невинна изглеждаше, Онор криеше нещо. Той също.
— Хайде. Да видим тази ваша лодка.
2.
Далече на северозапад кълбести облаци като пухесто покривало се спускаха над планините на полуостров Олимпик. Слънцето висеше в небесната шир — неин всевластен, но преходен господар. Водата бе блестяща и неподвижна като фина синя коприна. Единствено невидимият, но мощен поток на океанските течения смущаваше спокойната повърхност на пролива.
Онор се поколеба на върха на чакълестата пътека, спускаща се петнайсет фута надолу по стръмния скалист склон до самия бряг. Въздухът беше чист, хладен и ухаеше на ели. Тишината бе мехлем за объркания й мозък. Не искаше да нарушава вътрешното спокойствие, което чувстваше при мисълта, че отива на риба. От друга страна, всичко беше по-добро от идеята да бездейства и да се безпокои за Кайл. Запъти се с решителна крачка към кея.
Джейк не забеляза колебанието на Онор. Той се спусна надолу по пътеката и се качи на кърмата на Тумороу. Забави леко крачка, отвори шумно някакво малко отделение на кърмата и включи двата акумулатора.
В този момент осъзна, че е сам на лодката. Обърна се, за да види какво се е случило с неговата не особено ентусиазирана рибарка.
Онор стоеше на дока и гледаше Тумороу така, както подозрителна котка гледа пълна вана.
— Какво има? — попита Джейк.
— Това нещо се движи.
Той бързо огледа лодката. Тя стоеше успоредно на кея. Носът и кърмата бяха здраво завързани с въжета за кнехтовете.
— Какво имате предвид? — попита. — Завързана е от двата края.
— Тогава защо подскача така?
Джейк погледна палубата на Тумороу. Лодката се полюшваше плавно върху солените води, раздвижени от лекия бриз.
— Подскача — повтори Джейк неангажиращо. — Онор, качвали ли сте се някога на лодка?
— Разбира се.
— Кога?
— Последния път взех ферибота до полуостров Ванкувър.
— Това не се брои. Тези фериботи са големи почти колкото самолетоносачи.
— И затова ги харесвам. Те не подскачат.
— Ще останете изненадана, ако ги видите в силен вятър.
Тя не му обърна внимание.
— Била ли сте някога преди на малка лодка? — попита той.
— Веднъж.
Изражението на лицето й подсказваше, че не е било приятно изживяване.
— Какво се случи? — попита я.
— Лоуи и Джъстин, двама от четиримата ми братя, ме взеха на риболов. Излезе вятър и лодката се изправи вертикално, като бик на родео. Трябваше да лежа на дъното, сред рибата, за да не падна зад борда.
— Колко си била голяма?
— На тринайсет.
— Оттогава ходила ли си за риба?
— Да ти приличам на мазохист?
— Всичко, което знам за теб, е, че под размъкнатите потни дрехи носиш рунтава риза.
Тя рязко повдигна черния си анцуг. Под него имаше зелен спортен пуловер, който й стоеше много добре.
— Саморегулиращ се памук — каза тя. — И дрехите ми не са размъкнати. Удобни са.
Джейк бързо извърна погледа си от заобленото тяло, което Онор така неочаквано беше разкрила. Под дрехите, достатъчно големи за мъж с неговите размери, работодателката му изглеждаше точно такъв тип жена, какъвто харесваше. Нито твърде слаба, нито твърде пълна. Нито много едра, нито много дребна. Точно за неговите ръце, за неговите устни. Всичко си й беше на място.
Жалко, че беше Донован. Джейк отдавна вече не сваляше жени, на които няма доверие.
За съжаление не си спомняше и кога за последно се бе чувствал толкова привлечен от индивид от противоположния пол. Все пак имаше и някои по-добри съображения да стоиш близо до една жена от това да завъртиш нова, бурна афера. А той възнамеряваше да стои до Онор на всяка крачка от пътя й, докато не открие Кайл и откраднатия кехлибар.
Джейк се обърна към нея и се усмихна.
— Удобни, а? — промърмори той. — Е, поне ще знам, че ако се намокря, ще има какво да облека.
— Затваряй си устата. Изглежда ми далеч по-вероятно да се намокря аз, отколкото ти.
— Докато стоиш на кея ли?
