въздържи. Чувстваше се нервна и раздразнителна. Малката разходка с лодка се оказваше далеч по- сериозно изпитание за нейните нерви, отколкото бе очаквала. Тя беше на тридесет години, но отново я разкъсваше завладяващият страх, който бе изпитвала като дете.
— Мислех си, че можем да наловим малко риба — рече той меко, — но…
— Хубаво.
Изненадан от думите й, които можеха да минат и за проява на ентусиазъм, Джейк хвърли поглед към пилотското място отвъд пътеката.
— Хубаво, а?
— Да. Далеч по-добре е да мислиш за ловене на риба, отколкото наистина да го правиш.
Той поклати глава.
— Ще трябва да помислиш над ентусиазма си.
— Повярвай ми, вече съм мислила.
— Ти си страхливка.
Тя не му отговори. Ръцете й се вкопчиха здраво в седалката, сякаш очакваше някой да я изтръгне от нея.
Джейк промърмори нещо под носа си. Да използва Онор беше едно; да я изтезава бе съвсем друго. Просто нямаше такава склонност. Това беше една от причините да остави Елън с нейните интриги и никога да не се обърне назад. Не му харесваше да наблюдава живо същество, оплетено в лепкавата му мрежа.
Джейк промърмори някаква ругатня, завъртя силно щурвала и обърна лодката към пристана.
— Какво правиш? — стресна се Онор.
— Връщам се.
— Защо? Нещо не е наред ли? Гласът й беше тънък като устните й.
— Да.
— Какво?
— Ти.
Онор рязко се извърна към него.
— Какво искаш да кажеш? — попита през зъби. — Добре съм.
— А аз съм зайчето Бъни.
— Обърка приказката. Аз съм Червената шапчица.
Джейк се усмихна и поклати глава. Дори изплашена до смърт, мисълта й бе остра като бръснач. Също и езикът й.
— Обръщай лодката — нареди тя. — Отиваме на риболов.
Той продължи към кея, който се намираше на около пет минути път. Тя го погледна косо.
— Знам какво говоря — настоя Онор. — Обърни лодката.
— Малко страх е здравословен — отбеляза, сухо Джейк. — Държи те нащрек. Големият страх е лоша работа. Принуждава те да вършиш онова, което се налага.
— Например да ловиш риба — вметна тя.
— Например да оцелееш.
Онор се взря в очите му.
— Какво може да знае човек като теб за страха и оцеляването?
— Повече отколкото бих искал да знам.
Тонът му не насърчаваше по-нататъшни въпроси.
Тя дори не се поколеба.
— Какво се е случило?
Той я погледна косо.
— Ежедневните случайни неприятности.
— Аха! От сорта на новинарските помии.
— Скандал в бар не става за топзаглавие.
— Бар, а? Ти беше ли…
— Не — прекъсна я той.
— Откъде знаеш какво щях да те попитам?
— Не знам.
— Аха. Не е моя работа, така ли?
— Точно така. И пусни седалката, преди ръцете ти да са изтръпнали.
Много внимателно тя разтвори пръстите си. Кръвта нахлу в тях и те порозовяха. Онор въздъхна, преглътна и нервно облиза устните си.
— Откъде разбра, че пръстите ме боляха? — попита го.
— Минал съм през това.
Понеже се боеше да откъсне за дълго вниманието си от водата, Онор хвърли към Джейк бърз, кос поглед. Той не изглеждаше особено изплашен. С лявата си ръка беше обхванал щурвала, а дясната държеше до лостовете за управление и до нещо странно, което той наричаше контролен регулиращ ключ. Всяка част от тялото му показваше, че се чувства спокоен, самоуверен и съвсем у дома върху пълната с неизвестности морска повърхност.
— Ти? Изплашен? — възкликна тя. — Ощипи ме по крака.
— Не ме изкушавай.
— Не знам как.
Той я погледна невярващо. Без предупреждение върна лоста за подаване на гориво.
Внезапно лодката спря да се носи по водата. Онор възкликна и се опря на борда. След миг лодката се разлюля от надигналото се под нея вълнение. Дори Джейк да беше забелязал какво става, това въобще не го притесни.
Но притесняваше нея.
— Какво правиш? — кресна тя като обезумяла.
— Смятам да ти изложа някои основни правила. Правило номер едно: ти си адски привлекателна и го знаеш, така че, ако смяташ да продължаваш да си облизваш устните и да ми хвърляш коси погледи, спести си ги за някой, който ще се трогне от тях.
Очите й се разшириха.
— Какви ги говориш…
— Правило номер две — продължи той, без да спре. — Помни първото правило. Ясно ли е, скъпа?
— Този проблем съществува само в твоето съзнание — отвърна тя. — Ако облизвам устните си, то е, защото съм нервна. Същото се отнася и за косите погледи. Ясно ли е, скъпи?
Джейк се възхити на присвитите й, блестящи очи. Гневът бе премахнал бледността от бузите й и сега те руменееха. Той бавно се усмихна.
— Така те харесвам повече.
Устните й се отвориха от изненада.
— Моля? Един и същи спор ли водим?
— Водим разговор, а не спор.
Онор осъзна, че устата й все още е отворена, и я затвори.
— Разговор значи? — попита тя предпазливо.
— Точно така. Разговаряме как да откъснем мислите ти от страха, който изпитваш от водата. Много е просто. Трябва да ти дадем нещо друго, над което да размишляваш.
Онор почувства шеметна тръпка на гняв, смях и разочарование. Тя разбираше първите две чувства. На третото предпочете да не обръща внимание.
— Готова ли си? — попита той.
— Да те удуша ли? По всяко време.
Той тихичко се засмя.
— Наистина ще го направиш, Онор Донован.
— Само обещаваш.
Тя издиша на пресекулки и понечи да оближе устните си, но се спря.
