— Няма проблеми. Просто ще се преместя на борда на Тумороу за известно време. Така ще бъдеш спокойна, че никой няма да се вмъкне и да открадне електроника за хиляди долари.
— Мислиш, че някой иска да открадне компютъра на Кайл?
Джейк се почувства неловко. Онор умееше да мисли бързо. Всъщност това не трябваше да го изненадва. И останалите от семейство Донован не бяха глупави.
— Компютрите са скъпи, леснопреносими и лесно продаваеми — отбеляза той. — Това ги прави мишена за крадците.
— Заключих лодката.
Той се поколеба, после пренебрегна съмненията си и реши да атакува. След инструкциите, с които я бе отрупал през деня, включително и наръчниците, които я бе накарал да прочете, тя едва ли би искала да се прави на водач на лодка през нощта. Ако Онор се стремеше към кехлибара, тя имаше нужда от инструктор, на когото да може да се довери.
Или поне който е добре осведомен.
— След всичко, което прочетох във вестника — продължи все така загрижено Джейк, — не бих се изненадал, ако някой самонадеян аматьор, мечтаещ за кехлибарено съкровище, преследва брат ти. Едва ли ще го спре една заключена врата със стъклен прозорец.
Без да иска, Онор огледа малката къща. Току-що поставените ключалки й напомняха за всичко онова, което не знаеше за Кайл, откраднатия кехлибар и въпросите, на които Арчър не пожела да отговори.
— Предполагам, че мога да спя на лодката — предложи тя.
Идеята очевидно не й допадаше.
— Защо е нужно? — попита той. — Аз обичам водата. Ти — не.
Онор се намръщи, но не оспори думите му.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да спиш на лодката?
— Съвсем. Оправи двигателя, докато аз взема някои неща от къщи.
— Какво ще правиш, ако някой се опита да влезе?
— Ще викам.
— Това със сигурност ще помогне много.
— Не отричай нещо, преди да го опиташ. Или ти си от онези хора, които носят в чантата си пистолет и флакон лютив спрей?
— Не нося пистолет — отвърна тя. — Много пъти съм мислила да си купя спрей, но така и не го направих.
— А как си с викането?
— Около девет по скалата на Рихтер. Фейт се справя по-добре, но Арчър се кълне, че мога да спукам тъпанчетата му от петдесет ярда14 разстояние.
Джейк се усмихна.
— Притесняваш ли се от анонимните телефонни обаждания?
— Щом се радвам, че някой все пак ще чуе виковете ми — призна тя.
— Това означава ли, че не смяташ, че аз ще те накарам да крещиш?
— Ако смятах така, не бих те наела.
— Аз не съм Змийски поглед, така ли?
Онор вдигна към него чашата си с вино.
— Никога не съм срещала змия със сиви очи. Голям късмет извади, нали?
Много по-голям, отколкото би могла да си представи, помисли си Джейк. Тя беше предпазлива като всяка интелигентна жена, живяла в града, но й липсваше вроденият нюх на дивите животни — или на някой, който се е опарил от това, че е вярвал на неподходящ човек.
Джейк вдигна чашата си.
— За късмета!
Щеше да има нужда от доста късмет, за да се измъкне незасегнат от цялата тази бъркотия.
Онор също, въпреки че едва ли го знаеше.
7.
Беше още тъмно, когато будилникът на Онор иззвъня. Първоначално се чу нежен звън, който после премина в настойчиво дрънчене и накрая наподобяваше вой на разгонена котка, толкова пронизителен, че би могъл да разбуди и съседите. Това продължи петнадесет минути. Онор продължаваше да спи през първите четиринадесет минути и четиридесет и пет секунди. Не й се събуждаше.
После простена, запуши ушите си с възглавницата и се скри под завивките. Не успя да заглуши пищенето на будилника. Това беше оглушителен електронен звук, който не можеше да се игнорира. Не за първи път Онор се вбесяваше от находчивостта на Кайл по отношение на технологиите. По някакъв начин той бе пригодил ужасяващия звук към обикновен часовник с батерии.
— Добре! Добре! Вече се събудих!
Будилникът не беше достатъчно умен, за да проумее нейната капитулация, нито пък достатъчно глупав, за да й повярва. Пронизителните звуци продължиха, докато тя скочи от леглото, профуча през стаята и спря дяволската машинка.
— Поне вече съм сигурна, че Кайл не е пияница — каза си тя и потърка очи. — Никой махмурлия не би могъл да понесе такъв звънец.
Някой похлопа на вратата.
— Онор! Добре ли си?
Тя познаваше Джейк отскоро, но имаше достатъчно по-големи братя, за да разпознае как звучи гласът на един мъж, когато се кани да приложи физическа сила. Онор се втурна към входната врата, махна резето и натисна бравата.
Лампата на верандата освети Джейк, който тъкмо вдигаше ръка към рамката на вратата. Без съмнение възнамеряваше да нанесе нов удар по невинната къщурка.
— Слънцето още не се е показало на хоризонта — процеди тя през зъби. — Защо, за бога, хлопаш на вратата ми?
— Добре ли си?
— Ще ти отговоря веднага щом се събудя. Нещо конкретно ли искаш, или просто не можеш да си стоиш на задника?
Джейк отпусна цялата си тежест върху едната си ръка, опряна над вратата, която Онор не можеше да види. Другата постави на хълбока си.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита той. Тонът на гласа му прогони от очите й сянката на съня, с който тя не искаше да се раздели. Очите й се разшириха, сякаш едва сега го виждаше пред себе си. Едната страна на лицето му бе намазана с пяна за бръснене. На косматите му, мъжествени гърди блестеше кехлибарен медальон със странна форма. По хълбоците му се забелязваше следа от сутрешна ерекция.
— Хубава работа — промърмори тя, като го гледаше втренчено. — Често ли се разхождаш наоколо по бельо?
— Само когато се втурна да спасявам крещящи идиоти.
— Крещящи… О, господи! Чак на лодката ли се чуваше?
— Дали се е чувало? Очаквам да долети кавалерийската дивизия от остров Уитби.
Тя простена и скри очите си.
— За всичко е виновен Кайл.
— Какво? Той тук ли е? — стресна се Джейк и надникна през рамото й.
— Не. Само звънецът му.
— Звънец? На часовник?
Тя кимна.
— С Кайл имаме нещо общо. Не сме хора, които се събуждат лесно сутрин.
— И какво?
— Кайл направи часовник, който със сигурност ще ме събуди. Подарък за рождения ми ден.
Джейк затвори очи и се опита да успокои адреналина, който нахлу в кръвта му, след като чу
