— Само ако си тюлен и има отлив. Тогава скалите излизат над водата.
— Тогава защо ще ходим? Кайл няма да е там.
— Имаш ли по-добра идея? — сопна се той предизвикателно.
Тя прехапа устни и поклати глава, тъй като нямаше достатъчно доверие в настроението си, за да му отговори. Не беше негова вината, че се чувства така.
Джейк въздъхна и изруга под носа си. Не му се искаше да отбелязва, че на Сийл рок щяха да търсят неща, които не се нуждаят от кислород — като кехлибар или мъртво тяло.
— Извинявай — въздъхна той и придърпа Онор към себе си. — В момента не съм по-щастлив от теб от цялата тази бъркотия.
— Той не е твой брат — промълви тя, заровила нос в блузата му.
— Но ти си негова сестра.
Докато тя се опитваше да проумее смисъла на думите му, той излезе на носа и вдигна котвата. Преди Онор да има време да се притесни от факта, че се носят по течението, Джейк се върна на мястото зад щурвала. Тя погледна тревожно на изток. Нуждаеше се да види зората, макар да не можеше да обясни защо. При достатъчно светлина сигурно щеше да забележи Кайл.
Слънцето все още не беше изгряло. Но и вятърът не бе спрял. Той ги застигна веднага щом напуснаха заслона на острова. Докато си пробиваха път през вълните към Сийл рок, стана достатъчно светло, за да се вижда всичко наоколо.
Нямаше нищо за гледане, освен пяна.
Въпреки че бе подозирала, че ще стане така, Онор усети през тялото й да преминава дълга, смразяваща тръпка на разочарование.
Кайл, къде си?
— Не може да е мъртъв — изрече тя дрезгаво. — Той е мой брат…
Джейк видя сълзата, която се плъзна по бузата й. Беше се опитал да я подготви за нерадостната идея. Но явно не се бе справил добре.
— Ти мислиш, че е мъртъв, нали? — извика тя. — Крадец, убиец и мъртъв.
— Това е едното възможно обяснение за изчезването му — съгласи се Джейк с равен глас.
— Не е мъртъв — кресна Онор пресипнало. — Какво друго има?
— Вода.
— Знаеш какво имам предвид.
— Може да се изненадаш — каза горчиво Джейк, — но не съм дошъл тук само за да хвърля в лицето ти най-вероятната причина за изчезването на Кайл. Това е последното място, което Кайл е отбелязал в морската си карта. Точка. Нямам задни помисли.
— Щом Кайл не може да е тук, защо беше нужно да идваме?
— Защото има някаква вероятност, само вероятност, един панел от Кехлибарената стая да се намира някъде на дъното около Сийл рок.
— И ако го откриеш, ще спасиш бизнеса си.
Джейк не каза нищо.
Известно време Онор остана с опряна назад глава и затворени очи, сякаш искаше да спре напиращите сълзи. Но не успя.
— Колко време ще ти отнеме да провериш за кехлибара?
Той се намръщи. В гласа й нямаше нищо — нямаше цвят, нямаше живот, беше като стая без светлина.
— Не много — отвърна той. — Наоколо има само няколко места, където може да се скрие проклетият панел.
Тя премигна мъчително и погледна навън към назъбените скали и пенестите води.
— Какво говориш? Тук може да се скрие цял кораб.
— Ако долу има нещо, трябва да е на безопасно разстояние от вълните, теченията и бурите. Тук морето е доста бурно, така че можем да търсим поне на петнадесет фута дълбочина.
Несъзнателно Онор се извърна и погледна Джейк. Изражението му беше напрегнато, очите му бяха като ковано сребро, докато се взираше в неприветливите скали.
— Кайл е бил ограничен от количеството въздух в кислородните бутилки — продължи Джейк, — дори да е разполагал с резервни. Обзалагам се, че се е гмуркал и за да провери евентуалните места за укритие. Съмнявам се, че е стигнал на повече от двадесет и пет фута дълбочина, защото става доста тъмно и дъхът ти се изпомпва от налягането, освен ако не е свикнал да се гмурка без кислородна маска.
— Доколкото знам, той винаги използваше бутилки.
— Точно това имах предвид. Според морската карта около Сийл рок има около пет места, които отговарят на изискванията за относително спокойни води и предполагаема дълбочина.
— Доста време си мислил над това, нали? Джейк пренебрегна обвинителната нотка в гласа й.
— Да. Откакто видях, че липсват водолазният му костюм и зодиакът.
— Защо не ми каза нищо?
— Вярваш в невинността му. Тогава няма кой знае какво да се говори, нали?
— Ти вярваш, че е виновен. Има ли какво повече да се говори?
— Ами аз? — попита Джейк. — Мислиш ли, че съм виновен за кражбата на кехлибара?
— Не.
Очите му се разшириха от изненада.
— Но Арчър мисли така.
Тя сви рамене.
— Значи Арчър греши.
— Какво те кара да мислиш така?
— Наблюдението. Наблюдавах те с кехлибара на Резников. Ти се възхищаваш от кехлибара по принцип, но истинската ти страст са произведенията от каменната ера. Кехлибарената стая не датира от каменната ера.
— Мислиш, че не бих го извършил за шестдесет милиона долара? — попита любопитно Джейк.
— Парите също не са твоя страст.
Той предпочиташе вярата на Онор в него, да се основава на нещо по-силно от наблюдението — като безграничната любов, която изпитваше към брат си, — но не беше в изгодна позиция, за да бъде придирчив.
— Страстта на Кайл е старинният нефрит — продължи тя, — а не кехлибарът. И той не се нуждае от пари.
— Ако търсиш мотив, не забравяй другата страст на Кайл — изрече Джейк с равен глас. — Съвременната Марджи.
— Той я е изоставил!
— Дали? Или е имал лошия късмет да извърши нещо глупаво, за да подсигури живота на своята любима.
Извивката на устните й показваше, че не й харесва идеята за годеницата на брат й като мотив за такава глупост.
— Но отново няма нужда от пари — настоя Онор.
— Колко време би издържала чековата книжка на Кайл на луксозен живот в Бразилия? Не парите на семейство Донован, а неговите собствени?
През тялото й премина тръпка, сигнал за напрежението, което нарастваше с всяка дума на Джейк.
— Не ме карай да повярвам, че Кайл е крадец — сопна се грубо Онор. — Моля те, недей!
Джейк посегна към нея. Искаше да я притисне към себе си и да я успокои. Тя се отдръпна рязко, сякаш я бе ударил. Устните му се свиха в израз на гняв и чувство на безсилие. Онор може да му имаше доверие, да се наслаждава на секса с него, но все още го поставяше на едно ниво с враговете на брат си.
— Скоро ще настъпи паузата между прилив и отлив — каза Джейк и се извърна. — Ще пусна котва и ще приготвя всичко необходимо за гмуркане.
Вместо да отговори, Онор грабна една въдица и тежка примамка и излезе на кърмата. Люлеенето на лодката по вълните вече й беше толкова познато, че изобщо не го забелязваше. Тя просто спусна въдицата
