— Изморен, мръсен и малко понатъртен — каза той и затвори вратата след себе си — Нищо достойно за притеснение.
— Запали лампата — каза Сара на брат си. Конър погледна към Кейс и той кимна.
— Какво се случи? — попита момчето.
— На зазоряване ще имаме малко повече работа с лопатите.
Конър запали лампата и в колибата стана светло.
— С лопатите, така ли? — отново се обади той и погледна към Кейс.
— Нещо нередно на поста? — попита Кейс.
— Колко са убитите? — настояваше момчето. — Как така ги откри, преди да са открили теб? Къде…
— Достатъчно — прекъсна го рязко Сара. — Кейс едва се е надигнал от леглото, бори се за живота ни, рискувайки своя, а сега ти го отегчаваш до смърт.
— Но…
Един блестящ сребрист поглед накара Конър да млъкне.
— По дяволите — измънка той. — Ти сякаш смяташ, че още съм в пелени.
Тя не му обърна внимание.
— Седни — каза вместо това на Кейс. — Тече ти кръв.
— Няма за какво… — започна той.
Сара избухна.
— Няма ли просто да млъкнеш и да седнеш! — извика тя. — Омръзна ми да ми дават заповеди мъже, които са пораснали само на ръст, но не и на ум!
Кейс я изгледа продължително, но седна на един от двата стола, които бяха единствените в къщата.
Сара погледна към брат си, очевидно търсейки си друг обект, върху който да излее гнева си.
— Хм — изсумтя Конър. — Мисля, че е време да отида да сменя Ют.
— Отивай — каза Кейс, — но си отваряй очите на четири.
— Има ли още бандити? — попита момчето със зле прикрито нетърпение.
— Само ако са яздили по двама на кон, но се съмнявам, че тези дребни мустанги могат да носят такава тежест.
— Ют сигурно ще се чуди за какво е била стрелбата. Какво да му кажа?
— Да донесе една лопата — намеси се грубо Сара.
Конър отвори вратата и излезе, без да каже нищо повече.
— Благодаря ти, че успя да задържиш сестра си в къщата — извика след него Кейс.
— Беше удоволствие за мен — беше отговорът и смехът му звънна в нощта. — Трябваше да я чуеш, когато я натиснах, за да не мърда. Не предполагах, че знае толкова много псувни. По дяволите, хващам се на бас, че дори Голямата Лола не би могла…
— Конър Лоусън! — обади се заплашително Сара. Чу се смях и това още повече вбеси сестра му.
— Сигурно е заслужавало да се чуе — каза Кейс равно.
Върху пребледнялото й лице избиха две яркочервени петна После забеляза леката присмехулна извивка в ъгълчетата на устните му.
Изведнъж и тя се разсмя, почти замаяна от облекчение, че с Кейс всичко е наред, че с Конър всичко е наред, че въобще всичко е наред.
Поне за тази нощ бяха в безопасност.
— И аз самата не предполагах, че знам толкова много подобни думи — призна тя.
Очите му се присвиха. Сара се засмя.
— Сигурно си е заслужавало да ме види и чуе човек как седя и псувам, докато онова вече пораснало момче ме държи здраво.
— Когато започнеш да вършиш мъжка работа, вече не си момче.
Усмивката й изчезна, като си представи какъв ли е бил Кейс на петнайсет години по време на войната и как се е борил тази вечер в една съвсем различна война.
„На зазоряване ще имаш малко повече работа с лопатите“ — бе казал.
Но очите му говореха друго. От тях личеше, че смъртта се заплаща по някакъв начин дори и от победителите.
Сара се обърна, натопи един парцал във ведрото с вода и го изстиска. Приближи се към Кейс.
Той я наблюдаваше с очи, превърнали се в златистозелени изумруди.
От плитката рана на челото му бавно се стичаше кръв. Малки капчици от нея се събираха над лявата му вежда и се търкулваха надолу по бузата му като алени сълзи.
— Не е необходимо… — започна той.
— Необходимо е — прекъсна го веднага тя. Нямаше да му е много трудно да се обърне настрани и да не й позволи да се погрижи за раната му.
Но той не го направи. Седна и я остави да почисти лицето му, сякаш това беше негово право. И нейно.
Тя безмълвно изми лицето му с хладка вода, премахвайки мръсотията и червените сълзи.
Но сенките, които по-рано бе забелязала в очите му, останаха.
Дали има нещо, което може да ги премахне?
— Сигурен ли си, че не си ранен? — прошепна.
— Да.
— Толкова се изплаших за теб, когато чух втората поредица от изстрели. И третата. А после тишината. Тишината, която сякаш нямаше край. Като смъртта.
— Сара…
Но не можеше да измисли никакви думи, които да заличат страха в очите й.
Тя се беше изплашила за него така, сякаш той й беше близък, а не просто един ранен непознат, който съвсем случайно се е озовал в дома й.
Той внимателно я придърпа в скута си.
— Раната ти — възпротиви се тя.
Той я сложи да седне на десния си крак. После я прегърна и погали разпуснатата й коса.
Тя въздъхна и се облегна на него. Известно време успяваше да се бори с чувствата, които бликаха от сърцето й, стягаха гърлото й и караха очите й да горят.
После внезапно, почти безшумно, тя заплака, изливайки мъката, която беше събирала в продължение на толкова много години.
Той изтри сълзите й с пръсти. Прашните му ръце оставяха червени следи по лицето й.
Кейс взе кърпата, с която тя бе почиствала лицето му, разгъна я и намери едно чисто ъгълче, с което да почисти червените следи от нейното лице.
Но сълзите й се стичаха по-бързо, отколкото той бе в състояние да ги изтрие.
— Съжалявам — промълви тя.
— За какво?
— Не… мога да… спра… да плача.
— Никой не те кара да спираш.
— Но аз… аз не плача… никога.
— Няма да кажа на никого.
Тя издаде някакъв звук, който би могъл да бъде смях или ридание, или и двете заедно. И продължи да плаче.
— Не е честно — обади се тя след известно време.
— Кое не е честно?
— Това, че трябваше да излезеш навън и да… да…
— По-добре аз, отколкото Конър — отговори Кейс. — Той все още не се е научил на достатъчно търпение.
— Т-търпение?
— Затова беше тази тишина. Един от Калпепърови се опитваше да ме накара да загубя търпение.
— Аб ли беше? — Сара се опита да прикрие надеждата в гласа си, но не можа.
