— Не. Но беше много предпазлив. Тези Калпепърови може и да не са особено мили и почтени хора, но са наистина добри, когато стане въпрос за бой.
Сара потрепери.
— Конър — прошепна тя. — Аб ще го убие. Боже мой, какво да направя?
— Вземи брат си и напуснете „Лост Ривър Кениън.“ — предложи Кейс.
— Нямам никакви… — Гласът й се пречупи. Необходимо й беше известно време, за да продължи. — Нямам никакви пари, които да дам на Конър.
В гласа й имаше болка.
— Той е достатъчно голям, за да си изкарва сам прехраната.
Сълзите отново рукнаха. Тя поклати глава. Когато отново заговори, гласът й вече беше по-спокоен.
— Конър не би тръгнал никъде, ако трябва да ме остави сама — каза тя. — Опитвала съм и друг път.
— Тогава замини с него.
— И какво ще правя? Ще поема пътя на Лола?
Клепачите му трепнаха.
— Има и други неща, с които би могла да се занимаваш.
Тя се засмя уморено.
— Не и когато си просто едно момиче, което няма нищо друго, освен дрехите на гърба си.
— Би могла да се омъжиш за…
— Не! — прекъсна го гневно тя. — Никога повече няма да се омъжа. Никога!
Кейс се опита да й обясни, че не всички мъже са толкова ужасни, колкото вече мъртвият й съпруг, но реши, че няма смисъл.
Все едно някой да кажеше на него да се ожени и да има деца, защото не всички деца биват убити от бандити.
Това само по себе си беше истина, но той беше преживял и останалата част от истината.
Някои деца умират.
— Добре тогава — обади се той. — Просто изхвърли Конър от ранчото.
— Не мога да го направя.
— По-точно не искаш.
Тя потри челото си. Не й се щеше да му обяснява, че е приписала половината от ранчото „Лост Ривър“ на Конър, когато той стана на тринайсет.
Кейс би се учудил защо го е направила.
А това беше нещо, за което не бе говорила с никого. Никога.
Каква бъркотия. Защо тези проклети бандити трябваше да се настанят тук?
Но на този въпрос не можеше да си отговори.
Така, както не можеше да си отговори на въпроса защо тя и Конър преживяха наводнението, което уби всичките им останали роднини.
Но тези въпроси нямат значение, каза тя на себе си, както го беше правила стотици пъти преди това. Всичко, което има значение, е настоящето, а не това, което се е случило някога или предстои да се случи.
— Обичам ранчото „Лост Ривър“ повече от всичко на света, с изключение на брат ми — каза тя спокойно. — Когато намеря испанското съкровище и изпратя Конър в някое училище на Изток, всичко ще си дойде на мястото.
Кейс се поколеба. Беше му трудно да си представи буйното момче в някое училище да спряга латински глаголи и да зубри таблицата за умножение.
— А какво мисли Конър затова? — попита той.
— Това няма значение. Ще отиде въпреки всичко.
Кейс отвори уста, за да каже, че брат й е достатъчно голям, за да взема сам решения, но само сви рамене. Сара сама щеше да го разбере, когато се опита да го принуди да направи нещо, което той не иска да направи.
— А ако не намериш съкровището?
— Ще го намеря.
Упоритата извивка на устата й му подсказваше, че темата може да бъде обсъждана от изгрев до залез слънце, без да има никакъв резултат.
Той поклати леко глава, въздъхна и погали копринената й коса.
— Само ако Конър и Ют не бяха предизвикали бандитите — каза Сара след малко. — Може би щяха да ни оставят на мира.
— Може би, но се съмнявам.
— Защо?
— Момчетата на Муди са прекалено мързеливи, за да правят набезите си далеч от лагера.
— А Калпепърови?
Сара затвори очи и остана неподвижна известно време.
После започна да говори за една идея, която бе започнала да се оформя в главата й. Говореше бързо, защото всъщност не й се искаше да моли Кейс за това.
Но все пак трябваше да опита. Заради Конър.
— Ако ме пазиш от бандитите, докато търся съкровището, ще ти дам половината от това, което намеря.
На Кейс му беше необходимо известно време, за да проумее за какво му говори тя. После бавно поклати глава.
— Не — каза просто.
— Не мислиш, че ще открия съкровището?
— Дори и да го откриеш, това не би имало никакво значение. Злато, сребро, книжни пари — тези неща не си струват човек да умре за тях.
— А какво си струва? — попита тя горчиво.
— Половината от ранчото „Лост Ривър“. Сара усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Половината от ранчото „Лост Ривър“.
После си представи как брат й лежи мъртъв някъде, убит от бандитите.
Опита се да заговори, но не можа. Преглътна.
— Половината от ранчото — съгласи се тя с дрезгав глас. — Но трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на Конър. Обещай ми.
— Дадено.
Тя се вцепени, осъзнавайки значението на сделката, която сключи току-що. Беше доволна, че вече бе изплакала сълзите си.
Само тя си знаеше колко й е мъчно да се раздели с любимото си ранчо.
Глава 10
От устата на конете излизаше пара. Небето беше порозовяло на изток, но утрото още не беше настъпило.
— Все още ли се суетиш около коня си? — попита нетърпеливо Сара.
Кейс я погледна. Сара беше яхнала един от мустангите, които той видя за пръв път в „Испанската църква“.
Обикновено тя яздеше без седло, но тази сутрин той настоя да сложи на коня си едно от седлата, от които мъртвите бандити повече нямаше да имат нужда. Според Кейс да яздиш без седло по такъв неравен терен беше опасно.
Мустангите на бандитите бяха под навеса, заедно с останалия добитък на Сара.
— Е? — настоя тя.
— Среброто може да почака още няколко минути.
Тя направи очевидно усилие да не каже нищо повече.
