Появяваше се отново, и то в най-неподходящите моменти.
Като например сега.
Проклинайки наум, той се намести на седлото. Безполезно. В това състояние, просто нямаше възможност да язди удобно.
— Защо не спиш при Конър? — попита тя. — До печката има достатъчно място.
— Брат ти се върти като млад бик.
— Но какво смяташ да правиш, когато завали сняг?
— Каквото съм правил винаги.
— И какво е то?
— Оцелявам.
Думата прониза Сара като острието на меч.
— В живота има и нещо повече от обикновеното оцеляване — каза тя.
— Да. Земята.
— Имах предвид надеждата, смеха, любовта.
— Те умират с хората, а земята на умира. Тя остава завинаги.
Погледът и тонът му подсказваха, че темата е приключена.
Известно време Сара мълча. Но в крайна сметка любопитството й към миналото му надделя.
— Какво се случи? — попита смело тя.
— Кога?
— Защо в теб няма нито надежда, нито смях, нито любов?
Кейс не отговори.
— Това има ли нещо общо с Емили? — продължи Сара. — Да не би тя да е избягала с друг мъж и да е разбила сърцето ти?
Той рязко изви глава към нея. Погледът му би могъл да смрази и пламък.
— Какво каза? — попита той тихо.
Устата й пресъхна. Съжали, че позволи на любопитството да вземе връх над здравия разум. Тя преглътна, опита се да заговори и отново преглътна.
— Викаше името й — каза тя, — когато беше в треска и бълнуваше. Непрекъснато викаше името й Емили, Емили, Ем…
— Никога повече не произнасяй това име пред мен! — прекъсна я грубо той.
Настана тишина.
— Мъртва ли е? — попита Сара най-накрая.
Но не получи отговор. Кейс само я погледна и извърна глава.
Болката, която почувства, изненада Сара. Е, това поне дава отговор на един от въпросите, които я измъчваха Кейс е обичал Емили, а тя го е предала.
— Не всички жени са такива — каза тя. Той отново не каза нищо.
— Добре. Затворил си се в себе си като мечешки капан. Но никой ли не ти е казвал, че ако поговориш с някого, това може да облекчи болката.
Той я погледна косо.
— Ами тогава ми разкажи за брака си, мисис Кенеди — каза той саркастично. — Какво в него беше толкова ужасно, че не искаш никога повече да се омъжваш?
— Това не е твоя… — устата й бързо се затвори.
— …работа? — довърши той спокойно — Тогава защо това, което ми се е случило или не ми се е случило, да е твоя работа?
Отново настъпи мълчание.
Когато Сара насочи кобилката си по една стръмна пътека, се надяваше, че мислите на Кейс са по- приятни от нейните.
Но се съмняваше.
— Предполагам, че има някаква причина да избереш точно този каньон от всичките, през които минахме — каза той, нарушавайки мълчанието.
— Да.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо, или това също не е моя работа?
Тя го погледна. Очите й бяха придобили цвета на буреносен облак. Гласът й също не беше по- приятен.
— На южния склон има развалини — каза тя отчетливо.
— Какви развалини?
— Нещо като крепост, но по-различно.
— Е, това вече ми говори нещо. Сега вече знам точно какво търся.
— Търсиш си един хубав бой — измърмори тя.
Той само се обърна и я погледна с очи, твърде студени за мъж, който изглеждаше само няколко години по-възрастен от самата Сара.
Изведнъж тя изпита чувство на вина. Необмислените й въпроси бяха превърнали Кейс от интригуващия мъж, който бе върнала към живот със собствените си ръце и молитви, в един студен непознат. Но тя знаеше, че под студената фасада се крие друг човек. Знаеше, че той съществува.
Беше го усетила така, както бе усетила мъжкото му желание спрямо нея.
Това няма значение, каза тя на себе си Няма никакво значение коя е била Емили и какво е причинила на Кейс.
Нищо друго няма значение, освен да открие среброто заради Конър. Той знае как да се смее, да обича и да се надява.
— Хал имаше една стара карта — каза Сара.
— Колко стара?
Тя сви рамене.
— Не ми е казвал. А и не съм го питала.
— Само рисунка ли беше, или имаше и някакви написани думи?
— Имаше няколко. А също така и едно писмо.
— И какво пишеше в него? — попита Кейс, обладан от любопитство, без да иска.
— Че голямо количество сребърни кръстове, монети, кюлчета, чаши, чинии, свещници и други предмети са изчезнали след някакво наводнение. По-голямата част от обработеното сребро е била открита от испанците, но десет торби с монети така и не били намерени. Изчезнали са завинаги и около триста паунда сребърни кюлчета.
Кейс подсвирна. После огледа подозрително местността и си каза, че е глупак, щом се вълнува от нещо подобно.
Триста паунда сребро биха могли да изчезнат във всеки от хилядите безименни каньони наоколо и никога да не бъдат открити.
— Думите на английски ли бяха, или на испански, на френски или на латински? — попита той.
— Предимно на латински — отвърна тя, — но някои бяха на испански.
— Сигурна ли си?
— Човекът, който е написал писмото, е бил йезуитски свещеник, а латинският е бил основният език, на който са писани църковните документи, въпреки че понякога се е използвала и остарялата форма на испанския.
Веждите му подскочиха нагоре.
— Съпругът ти сигурно е бил доста учен човек, щом е разгадал писмото.
— Хал не можеше да чете и пише дори на английски, камо ли на някакъв друг език.
— И кой преведе писмото тогава?
— Аз.
Кейс издаде доволен звук.
— Знаеш латински?
— Да.
— А гръцки?
