растяха сребристи пинии, борове и други дървета. Имаше и изсъхнали дънери, които можеха да послужат за огън.
— Следващия път ще вземем и товарни коне — каза той. — Можем да събираме дърва, докато търсим съкровището.
— Следващия път ще взема Конър. Той не се оплаква на всяка стъпка.
— Няма да го направиш.
Тя се извърна рязко и се втренчи в Кейс с присвити очи.
— Аз съм вдовица и съм достатъчно пораснала. Ако искам да дойда тук сама, ще го направя.
— Не си толкова глупава.
Тя не си направи труда да отговори.
— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че Аб е оставил някого да наблюдава ранчото — изтъкна Кейс.
— Не съм виждала никого.
— Не си била на пост на билото.
— Но…
— Ако не ми вярваш — прекъсна я той нетърпеливо, — попитай брат си.
— И защо той да знае по-добре от мен?
— Страхотен въпрос!
— И какво означава това?
— Това означава — каза той спокойно, — че така си привързала Конър към себе си, че е цяло чудо, дето още не се е задушил.
Гневът я заслепи и тя не можа да отговори веднага. Когато най-после гласът й се възвърна, вече беше овладяла яростта си.
— Конър също не ти влиза в работата.
Кейс я погледна.
— Какво смяташ да правиш, когато брат ти реши да се ожени и да се премести? — попита той рязко.
Изненаданото изражение на лицето й говореше, че тя никога не бе мислила за брат си по този начин.
— Той е още момче.
— Дрън-дрън — каза Кейс с пренебрежение. — Кога ще навърши шестнайсет?
— След няколко месеца.
— Познавам мъже на тази възраст, които имат жени и деца.
— Не. Искам първо Конър да получи подходящо образование.
Тя нарочно премести погледа си към едната стена на каньона.
— Развалините са горе, на южната стена. Вече сме съвсем близо.
Тонът й обаче говореше повече Кейс разбра, че разговорът за Конър е приключен.
— Забелязах развалините последния път, когато идвах тук — продължи тя, — но денят беше много напреднал и трябваше да се връщам.
Тя пришпори дребната кобилка, която се подчини и се втурна в тръс, от който реалите едва не изпаднаха от джоба на Сара. Крикет се приспособи бързо към новото темпо.
Сара се опитваше да не обръща внимание на разликата между двете животни, но това беше невъзможно. Лопатата, привързана зад нея на седлото, непрекъснато подскачаше и я удряше по гърба.
Сухото дефиле се стесняваше все повече и ставаше все по-стръмно. Вече имаше само десетина метра между основата на скалите, които оформяха стените на каньона.
Конете се препъваха в камъните и в храсталаците. Кобилата се справяше по-добре от жребеца, но и двете животни бяха потни, когато най-после Сара дръпна юздите.
— Ето тук — каза тя и посочи южното било на каньона. — Виждаш ли крепостта?
На Кейс му беше необходимо известно време, за да забележи порутените стени, които се издигаха в основата на стената на каньона. Въпреки че бяха обрасли с растителност, очевидно бяха дело на човешка ръка.
От останките личеше, че това е било малка постройка с четири-пет стаи.
— Крепост? — възкликна той — По-скоро прилича на обор.
— Който и да е живял тук, е живял по-добре от нас в ранчото „Лост Ривър“ — каза тя сухо.
— Ами опитай се да оправиш дъските на къщата си, вместо да търсиш съкровище.
— Дъските няма да направят къщата по-голяма.
— Но пък ще е доста по-топла. Още една стая, в която да се спи, също няма да е излишна.
— Конър няма нужда от самостоятелна стая. И без това ще отива на училище.
— Имах предвид теб, а не брат ти.
— Какво за мен?
— Едно момиче не би трябвало да споделя спалнята си с всеки ранен непознат, който има нужда от грижите й. Не мислиш ли, че си струва да се потрудиш за малко повече самостоятелност?
Сара не отговори.
Той погледна към здраво стиснатите й устни, изпсува тихо и намести шапката на главата си.
— И сега, като пристигнахме при тази така наречена крепост, какво ще правим по-нататък?
— Ще търсим сребро.
— Не ми ли каза, че среброто било заровено в основата на висока червена колона?
— По всяка вероятност. Но не мога да бъда сигурна къде се намира сега.
— Ако съкровището тежи няколкостотин паунда, а съпругът ти е бил чак толкова пиян, когато го е открил, вероятността да го е натоварил всичкото на гърба си е твърде малка.
Сара беше мислила за това. От друга страна…
— Копала съм около всички колони в този каньон — каза тя рязко. — Сега е време да се занимая с руините.
— Ако и тук няма нищо, тогава какво?
— Ще опитам в следващия каньон.
— А след това?
— Ще отида в следващия каньон и в следващия, и в следващия, докато каньоните се свършат или намеря това проклето сребро.
Кейс погледна към лопатата, привързана към седлото й.
— Е, това е почти като да копаеш гробове — каза той. Слезе от коня и преметна ремъка на пушката си през рамо. После измъкна карабината от кобура й до седлото и се обърна към Сара.
— След теб!
— Война ли смяташ да започваш? — попита тя, слизайки от мустанга.
— Не бих искал да разочаровам някой Калпепър, ако дойде насам, търсейки добра порция олово.
Гласът му беше сух и в очите му нямаше хумор. Беше изглеждал по същия начин в нощта, когато се върна в къщата след убийството на тримата бандити.
Без да казва и дума, Сара спъна кобилката, взе пушката си и лопатата и се отправи към развалините с бърза крачка. Опитваше се да не мисли колко много се бе страхувала, докато чакаше в къщата заедно с Конър, без да знае дали Кейс е жив, или мъртъв, дали не умира в момента сам в студената нощ.
Два пъти бе тръгвала към вратата. Първия път Конър я спря, като просто я хвана за ръката, но втория бе принуден да се бори с нея и да я притисне към пода, за да й попречи да излезе навън.
Сложила пушката и лопатата на рамо, тя се запрепъва нагоре по баира. Мокасините й, направени от Ют, бяха почти нови. За нещастие, острите камъни скоро щяха да пробият еленовата кожа.
Малко преди да стигне до развалините, тя спря, за да си поеме дъх.
— Дай ми лопатата — каза Кейс.
— Не е редно да носиш… — започна тя, обръщайки се към него, но бързо се отказа.
Подаде му тежката лопата, но задържа пушката.
Без товара останалата част от пътя й се стори много по-лесна. Ако лопатата или пък раненият крак затрудняваха вървежа на Кейс, това въобще не пролича.
