— Да. — Тя го погледна. — Изненадан ли си?
— Само за това, че си все още в ранчото „Лост Ривър“.
— Какво имаш предвид?
— С твоето образование би могла да станеш учителка в Денвър, Санта Фе или Сан Франциско.
Сара усети как гърлото й се свива.
Нямаше никакво желание да живее в градовете, където образованието й би било добре оценено. Всичко, което искаше, бе да живее в ранчото си волна, на свобода.
„Но тази земя ще е моя само докато открия среброто — напомни си тя. — После моята половина от ранчото ще принадлежи на Кейс“
— Бих могла — съгласи се тя, но тонът й подсказваше, че по-скоро би умряла.
— А къде е сега картата? — попита Кейс.
— Не знам.
— Тайна, така ли?
— Не, просто не знам — отговори тя равно. — Последния път, когато я видях — а също и Хал — беше през една есен преди години, когато той тръгна да търси среброто.
— И не се върна?
— Да.
— Как е умрял?
— Не знам.
— Но си сигурна, че е мъртъв?
— Да.
— И защо?
— Брат ми тръгна по следите на Хал и го открил умиращ. Погребал го там, където го намерил.
— Изглежда странно един мъж в разцвета на силите си да умре просто така — каза Кейс, без да влага особена интонация в гласа си.
— Хал беше повече от три пъти по-възрастен от мен.
Кейс я погледна косо. Опита се да си представи как жена като нея с чувство за хумор и остър език може да се омъжи за човек, достатъчно стар, за да й бъде дядо. Нищо чудно, че не иска да говори затова. Едва ли един толкова стар мъж може да има търпение с такова невръстно момиче.
— Изненадан съм, че брат ти не е донесъл картата — каза Кейс след известно време.
— Донесе това, от което имахме нужда, за да оцелеем — коня, палтото, провизиите и оръжията.
Кейс си представи къщата на Сара. Три на пет метра. Зле построена. Никакви стъкла по прозорците. Пръстен под.
Без нещата, които тя бе занесла в къщата — изсушените билки в единия ъгъл, ароматните клончета хвойна, мушнати в сламениците, ароматът на царевичен хляб и чисто пране — без всички тези неща къщата не би била по-приятна от гроб.
— Сигурно ти е било доста трудно с това момче, за което да се грижиш, без да имаш мъж, на който да разчиташ.
— Конър е добър ловец, а аз също съм добра в стрелбата.
— А съпругът ти?
— Хал търсеше съкровището през по-голямата част от времето и очакваше да намери храна на масата, когато се върне.
Това не беше единственото, което очакваше съпругът й. Тя вече бе спряла да мисли за останалото. Само понякога си спомняше, когато се събудеше посред нощ, заля на от студена пот.
— Колко време търси Хал съкровището, преди да умре? — попита Кейс.
Тя сви рамене.
— През цялото време, през което го познавах, а предполагам и няколко години преди това.
— Картата явно не е струвала и пет пари.
— Защо?
— Не е открил нищо.
— Хал пиеше.
Тези думи казваха на Кейс повече от всичко останало, което Сара му беше казвала за съпруга си.
— Когато изтрезнееше — продължи тя, — не си спомняше нищо от това, което се е случило.
— Нима искаш да кажеш, че смяташ, че е открил съкровището, а после е забравил?
— Да.
— Човек трябва да е доста пиян, за да забрави, че е открил съкровище.
— Когато Хал пиеше, ставаше сляп, глух и безчувствен като скала — каза тя тъжно.
Кейс я наблюдаваше с крайчеца на окото си. От това, което бе разбрал през последните няколко седмици, тя не беше на повече от двайсет години, а може би и на по-малко.
Но когато говореше за съпруга си, приличаше на вдовица с голям опит.
— Ако Хал е открил съкровището — каза той след малко, — а после го е изгубил, картата няма да ти свърши никаква работа, не е ли така?
— Няма никакво „ако“. Знам, че Хал е открил съкровището.
Сигурният глас на Сара накара Кейс да спре коня. Обърна се към нея и я погледна.
— Откъде знаеш?
Тя свали една от ръкавиците си от еленова кожа и бръкна в джоба на панталоните си. После извади ръката си и я протегна към него.
На дланта й лежаха два сребърни реала. Въпреки патината на времето, среброто блестеше на местата, където някой се бе опитал да излъска черното покритие.
— Няма ли сега да промениш мнението си и да приемеш половината от съкровището, вместо половината от ранчото? — попита тя.
Той премести погледа си от старинните монети към дивата, сурова земя наоколо.
— Не. Тази земя притежава нещо, което парите не могат да купят. Можеш да си задържиш среброто.
„Не го искам — помисли си Сара тъжно. — Също като теб, аз искам само земята.“
Но все пак половината от ранчото принадлежеше на Конър.
И съвсем скоро другата половина щеше да принадлежи на мъж, който не вярва в смеха, надеждата и любовта.
Глава 11
Духаше студен вятър. В речното корито, което Сара и Кейс използваха за пътека, нямаше вода, с изключение на някоя плитка локва. Въпреки това от двете му страни имаше трева и храсти, които изчезваха там, където започваха скалите.
— Тук има доста паша за добитъка — каза Кейс. — Учудващо, след като няма течаща вода.
Сара се усмихна леко.
— Тази земя е пълна с подобни изненади. Има само няколко истински извора, но затова пък на много места водата се просмуква през скалите.
С присвити очи Кейс огледа назъбените стени на каньона. Наистина имаше някои места, където растителността беше по-обилна.
„Нищо чудно, че наоколо има толкова диви животни“ — помисли си той.
— В Западен Тексас — каза на глас, — когато е сухо, наистина е сухо.
— Така е също и по-надолу от „Лост Ривър Кениън“ — каза Сара. — Долната част на каньона се отваря в широка долина. Реката тече още малко, но сухата земя я поглъща и постепенно всичко се превръща в безводен лабиринт от червени скали.
— Къде се влива Лост Ривър?
— Според Ют не се влива никъде. Просто става все по-малка и по-малка, докато съвсем пресъхне.
Кейс се замисли.
— Лост Ривър не се влива в друга река? — попита той.
