лицето му пистолет.
Въздухът леко се раздвижи, когато тя се отдръпна от леглото му. Само след миг я чу как ляга на своята постеля. Много скоро дишането й стана равномерно.
Мисълта, че тя ходи боса по студения глинен под само за да го нагледа, притесняваше Кейс.
Нямаше нужда да го прави.
Някъде навън забуха бухал.
Кейс се измъкна изпод завивките с бързо движение. Хвана пушката, която беше подпряна на стената. Тежестта на оръжието подсказваше, че е заредено.
Когато щракна петлето, Сара и Конър се събудиха.
— Какво… — започна Конър.
— Тихо — прекъсна го Кейс.
Въпреки че гласът му беше много тих, Конър веднага млъкна.
— Отвън се чу бухал — каза Кейс шепнешком.
— Е? Тук наоколо има доста бухали.
— Никога не съм чувал точно такъв. Къде е пушката ти?
— В ръцете ми.
— Добре. Пази Сара.
— Аз и сама мога да се пазя — обади се тихо тя.
И за да потвърди думите си, тя зареди пушката в ръцете си.
— Все пак ще останеш тук.
— Но… — опита се да спори Конър.
— Колкото по-малко хора излязат навън, толкова по-малка е възможността да се застреляме един-друг по погрешка Оставаш тук.
— Прави това, което ти казва — каза Сара на брат си.
— Кой е на пост в момента? — попита Кейс.
— Ют — отвърна Конър.
— Добре. Никой от Калпепърови няма телосложението на Лола. Дори и в тъмното ще мога да я различа от тях и няма да я застрелям.
Конър се засмя тихо.
Кейс коленичи и надникна през една от многобройните пролуки между дъските на задната стена на къщата. Отвън беше доста тъмно. Нищо не се движеше.
Кейс се облече бързо. Черните вълнени панталони и риза щяха да му помогнат да се слее с тъмнината. Вместо ботуши обу високи до коленете мокасини. До пистолета в колана си затъкна нож, чието острие беше дълго колкото педята му. Преметна пушката през рамо.
— Не стреляй, докато не се увериш кой е човекът срещу теб — каза Кейс. — Ще изсвиря като ястреб, когато тръгна обратно за насам.
— Кейс — прошепна Сара.
Той безпогрешно се обърна право към нея, въпреки че тя не беше нищо повече от един размазан контур в тъмнината.
— Да?
— Аз… Внимавай.
— Не се притеснявай. По време на войната правех това доста често. Ако бях невнимателен, сега щях да съм мъртъв.
— Нека да пазя гърба ти — каза Конър.
Кейс се обърна в тъмнината, където чакаше момчето с пушка в ръка.
Сара не го бе разглезила чак толкова.
— Най-много ще ми помогнеш, като не се движиш и не говориш Ще се ослушвам навън и всеки звук от къщата може да ме разсее. Ако чуеш стрелба, задръж сестра си тук дори ако се наложи да я вържеш. Разбра ли ме?
— Това не ми харесва, но те разбрах.
Сара измърмори нещо, но нито един от мъжете не си направи труда да й обърне внимание.
Вратата изскърца, когато Кейс я отвори и излезе навън. Затвори я след себе си и остана така, неподвижен, залепил гърба си в къщата, напрягайки слуха си и другите си, по-чувствителни сетива.
Тишината беше пълна.
Имаше някой. Нощта не може да е толкова тиха, освен ако няма човек наоколо.
Тръгна приведен към ъгъла на къщата и надникна. Не видя човешка сянка. Приклекна до стената и се ослуша.
Тишина.
Броейки секундите наум, Кейс чакаше.
Минаха повече от четири минути.
Започнаха да се чуват тихи звуци. Животните явно възобновяваха нощния си начин на живот.
Един плъх изтича между храстите. Само миг по-късно почти безшумно прелетя бухал. Чу се цвърчене и върху звездното небе се очерта сянката на птицата, сграбчила в ноктите си плъха.
Откъм задната страна на къщата избуха бухал. Друг му отговори.
Отново се възцари тишина.
„Дивите животни не могат да бъдат заблудени“ — помисли си Кейс.
Прецени, че звукът се чу на около десет метра по-близо, отколкото когато беше в къщата.
Изведнъж се появи човешки силует. Беше само за миг, но и той беше достатъчен, за да може Кейс да прецени точното местоположение на човека.
На около стотина метра по-надалеч се раздвижи друга сянка.
Значи са поне двама. Не са Калпепърови, освен ако не са започнали да носят украса за глава като мексиканците.
Къде ли са оставили конете си?
В радиус от една миля около къщата имаше само няколко места, където можеха да се скрият коне.
Сигурно са дошли от падината от другата страна на къщата. Прекалено са мързеливи, за да направят и крачка повече, отколкото се налага.
Приведен, той бързо и безшумно премина празното пространство пред къщата. Промъкна се през храстите.
В падината имаше три коня, завързани за дънера на изсъхнало дърво.
Проклятие! Коне!
Беше се надявал да види мулета. Би било много по-лесно да избие Калпепърови един по един в тъмнината, отколкото да предизвика стрелба както в „Испанската църква“.
Беше много по-малко рисковано.
Аб очевидно е станал по-търпелив от обикновено. Лошо. Това го прави по-опасен.
Един бърз поглед към падината го увери, че никой не е оставен, за да пази конете.
Празна бутилка от уиски блестеше до клоните на мъртвото дърво, а до нея се търкаляха оглозганите кости на заек.
Явно тези момчета са почакали тук известно време. Дано да е било достатъчно дълго, за да станат нетърпеливи.
Нетърпението караше хората да допускат грешки.
Конете останаха тихи, докато той прерязваше юздите им. Използва кожата, за да спъне краката им.
Сега вече беше време да разбере дали тези момчета наистина са пияни.
Тръгна безшумно обратно към къщата. Всъщност беше толкова безшумен, че за малко не настъпи единия от нападателите.
— Ръсти? — прошепна човекът — Какво, по дяволите, правиш тук? И твоят ред с момичето ще дойде, когато…
Думите заглъхнаха в същия момент, в който Кейс извади ножа си от канията.
Нощта беше прекалено тиха.
В съзнанието му се надигнаха спомени, черни като самата нощ.
