безстрастно.
Тя му хвърли един кос поглед. Въпреки че той изглеждаше съвсем спокоен, усети, че не е точно така.
— Все ще ми останат достатъчно.
Кейс сви рамене.
— Стой тук, докато не пусна ястреба — продължи Сара. — Ще ми е необходимо място, за да размахам ръката си.
Говорейки нежно на птицата, тя се упъти към една надвиснала скала. Усетил топлия вятър, ястребът размаха криле. Сара погали птицата, за да я успокои.
— Тихо, тихо. Гушата ти е пълна. Крилете ти са здрави. Наоколо е пълно с места, където можеш да се скриеш.
След малко птицата престана да се опитва да литне, но по тялото й преминаваха нетърпеливи тръпки, сякаш усещаше, че свободата вече е близо.
Това, което последва, стана толкова бързо, че Кейс дори не успя да проследи движенията на Сара. Тя бързо свали качулката на ястреба с лявата си ръка и замахна силно с дясната, подхвърляйки птицата във въздуха.
Ястребът се спусна зад ръба на скалата и изчезна. За момент Кейс се изплаши, че той не може да лети. Но изведнъж нещо черно се надигна нагоре. Птицата се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, докато изчезна от погледа.
До ушите им долетя дивият му писък.
Леко накуцвайки, Кейси се приближи към Сара. Не обръщаше внимание на болката. Беше му се случвало и преди и не се и съмняваше, че още по-лоши неща го очакват в бъдеще.
Но в момента всичко което имаше значение, беше сребристата тъга, която виждаше в очите на Сара. Застана до нея.
— С ястреба всичко ще е наред — каза тихо той. — Може да лети.
— Знам — гласът й беше дрезгав. — Просто…
— Какво?
— Бих дала душата си, за да полетя с него.
Копнежът в гласа й го прониза. Чувстваше се толкова свързан с нея и чувствата й, че чак го заболя.
Копнежът в гласа й го прониза. Чувстваше се толкова свързан с нея и чувствата й, че чак го заболя.
По-опасно от всяко физическо желание, усещането, че е свързан със Сара, прониза бронята, която си беше изградил срещу всякакви чувства. Тя го вълнуваше по начин, който започваше да го плаши.
Бързо се извърна и се загледа в пустинната, загадъчна земя. Слънцето вече залязваше и скоро щеше да се спусне тъмнината. Време бе за тръгване.
В обширното пространство под тях нямаше и следа от човек. Нямаше пътища, нито по-големи пътеки. Никъде не гореше огън, към безоблачното небе не се издигаше пушек.
Човек може да живее тук. Наистина да живее. Никакви съседи. Никакви граждани, които протягат ръце към теб и джобовете ти с фалшива усмивка на уста.
Никакви спомени.
Никъде другаде няма такова място. Никъде.
„Остави на другите хора зелените хълмове и тучните ливади. Това тук е точно за мен. Чисто, диво, без никакво минало.“
Бавно и дълбоко си пое въздух, после още веднъж и още веднъж, поемайки сякаш в себе си красотата на тази земя.
Отдолу, в дъното на най-големия каньон, се виждаше малка горичка от върби.
„Лост Ривър — помисли си той. — Лост Ривър Кениън.“
Вода.
Посегна към джоба и извади далекогледа си. Сложи го пред очите си и започна да разглежда земята под себе си.
Колкото и внимателно да гледаше, виждаше много малко признаци за наличието на вода. Имаше няколко по-големи горички между каменните грамади, но само една ивица върби подсказваше, че долу има течаща река.
В ранчото „Лост Ривър“ може да се намери единствената вода в местността.
Без вода едно ранчо не би могло да съществува, а тук вече има едно. Въпреки всичко Кейс чувстваше, че тази земя е неговият дом. Беше сигурен в това, както рядко е бил сигурен за нещо в живота си.
Имаше нещо, което да го очаква, след като приключеше с Калпепърови. Тази земя.
Земя, която не може да бъде опропастена от хората.
Земя, в която има достатъчно място, за да дишаш, да живееш, да си построиш ранчо. Нова земя, в която няма спомени.
Земя, но не и вода.
Само ранчото „Лост Ривър“ разполага с достатъчно вода, а Сара Кенеди притежаваше ранчото „Лост Ривър“.
Кейс разсеяно свали далекогледа и го пъхна обратно в джоба на палтото си.
Можеше да се ожени за нея само заради това.
Веднага щом тази мисъл му мина през главата, пред очите му падна черно покривало, което забули искрицата надежда за бъдещето, която току-що бе почувствал.
Бракът означава деца.
А децата означаваха един кошмар от безпомощни, окървавен и тела.
Не! Никога повече! Никога!
Трябваше да има и друг начин да получи ранчото „Лост Ривър“.
Безопасен начин.
Без да се намесват никакви чувства.
Кейс мълчеше през целия път обратно към ранчото. Дори меката, сребриста светлина на луната, която проникваше през облаците, не можеше да докосне душата му.
Глава 9
На следващия ден Кейс се събуди доста преди да се развидели. И както обикновено, продължи да лежи неподвижно, ориентирайки се в ситуацията.
Какво го бе събудило?
Отговорът беше тихо шумолене на плат. Някой оправяше завивките му. Сара.
Заля го някаква топли на, която не се дължеше само на сексуално желание. В просъница реши, че сутринта ще си тръгне.
Трябваше да го направи.
В противен случай мъжките му инстинкти можеха да надделеят над здравия разум.
Опита се да не обръща внимание на розовото ухание на Сара.
Но не можеше, както не можеше да преодолее желанието си.
Желание, което тя не споделяше.
Тя иска по-голям брат, напомни си отново той, учуден, развеселен и облекчен едновременно.
Не можеше да измисли подходящ начин да каже на Сара, че не иска да е в никакви роднински отношения с нея. Не искаше да й е брат, нито братовчед, нито чичо.
Особено пък чичо.
Пред очите му отново изплуваха образите на обезобразените тела на племенниците му.
След като ги откри, му беше необходимо много време, за да се научи отново да спи, да яде, да живее, без да изпитва никакви чувства.
Дори гняв.
Сара беше по-опасна за трудно постигнатото му самообладание, отколкото зареден и насочен към
