— Той е на петнайсет.
— Достатъчно голям, за да убива.
Сара го погледна. Това, което видя в очите му, я изплаши.
— На толкова години ли беше, когато отиде на война?
— Да.
Нищо в отговора му не подсказваше, че би искал да продължи темата, но Сара не можа да се сдържи:
— Сам?
— Не. Принудих по-големия си брат Хънтър да дойде с мен.
— А да не би той…
— Хънтър оцеля — каза Кейс рязко, — но не и семейството му.
— Звучиш така, сякаш се обвиняваш за това?
— Така е.
— Но ти си бил просто момче.
Той я погледна. Очите му бяха студени като зимна нощ.
— Да оседлая ли Крикет, или не е нужно да се отдалечаваш, за да пуснеш ястреба?
— Обикновено се изкачвам по южното било и вървя още около миля нататък. Така пилетата ми не са първият обект, който привлича вниманието на ястреба.
— Ще оседлая Крикет.
— Не е необходимо да идваш с мен. Сигурна съм, че не ме заплашва никаква опасност. Не сме забелязвали никакви следи от хората на Муди или от Калпепърови, откакто…
Сара въздъхна и млъкна. Говореше на себе си.
Кейс вървеше към навеса, в който държаха седлата юздите и другите принадлежности за конете.
Конър бе същият, когато не иска да се вслуша в здравия разум. Непредсказуеми същества са това мъжете!
Затвори вратата на къщата зад себе си и започна да говори нежно на ястреба. Крилете на птицата трепнаха. Тъй като беше привързан за клонката си със здрави кожени връзки, ястребът не се и опитваше да полети.
— Здравей, мой силен пернати приятелю — промълви тя. Ястребът се размърда сякаш предусещаше свободата.
— Да, да — продължаваше тя успокоително — Следващата мишка и змия, които ще изядеш, ще си бъдат твоя собствена плячка. Повече никой няма да ти тъпче насила храната в гърлото.
Докато говореше, тя сложи кожената качулка на главата на птицата. Ястребът веднага се вцепени, защото не можеше да вижда.
Преди Сара да е успяла да вземе жилетката и шапката си, Крикет вече потрепваше пред вратата.
— Сара? — извика Кейс. — По-добре да побързаш, ако искаш да стигнем горе, преди да е залязло слънцето.
— Бързам.
Но в гласа й не прозвуча никакво нетърпение. Протегна ръце към ястреба. Знаеше много добре, че хищните птици могат да усещат настроението й.
Внимателно свали ястреба от клонката му и го сложи на ръката си.
— Ето, ето, не е нужно да се притесняваш — мърмореше тя тихо. — И друг път си бил на ръката ми.
Отправи се към вратата. Птицата беше напрегната. Дори и с качулка успя ваше да усети разликата да си под открито небе. Жълтата му човка се отвори широко, когато нададе висок, пронизителен писък.
Крикет изпръхтя.
— Спокойно, глупчо — успокои го Кейс. — Твърде си голям, за да ставаш за вечеря на ястреба.
Сара вдигна поглед към едрия жребец. На лицето й беше изписано съмнение.
Кейс слезе от коня. Единствено лекото колебание, което показа, преди да стъпи на ранения крак, подсказваше, че в продължение на три седмици се е борил за живота си.
— Ще яздиш отпред — каза той. — Готова ли си?
— За какво?
— Да се качиш. Сложи лявата си ръка на седлото и левия си крак в ръцете ми.
— А раните ти? — възпротиви се тя, макар че направи това, което й казваше.
— Хайде, хоп!
Сара се озова на седлото толкова бързо, че ястребът дори не разпери крилете си.
— Засега не слагай крака си в стремето. — Гласът му беше тих и мек. — Ще се метна зад теб на седлото. Готова ли си?
Преди Сара да се усети, Кейс вече беше зад нея.
— Можеш ли да яздиш без стремена? — попита той със същия тих глас.
— Обикновено яздя дори без седло.
— Добре. Така ще е по-добре за болния ми крак.
— Къде си се научил да говориш така?
— Как?
— С този меден гласец.
— Навремето обучавах коне и така ги успокоявах.
— Успокояваш и птиците.
— А хората?
Ъгълчетата на очите му леко се повдигнаха нагоре.
Когато си пое дъх, ароматът на рози, слънце и чистота изпълни ноздрите му. Никога преди не беше вдишвал толкова прекрасен парфюм.
Тя има нужда от по-голям брат, а не от любовник, напомни си той. „А аз също искам да бъда такъв за нея.“
Той се понамести на седлото, за да прикрие растящата си ерекция. Опитваше се да забрави усещането, което изпита, когато повдигна Сара, когато се блъснаха на вратата.
Тя е точно такава, каквато трябва да бъде! Не е толкова дребна, че да я изгубиш в леглото, но не е и като врата на хамбар, като Лола.
— Виждаш ли онази пукнатина вдясно? — попита Сара.
— Да.
— Тръгни натам. Там е пътеката за нагоре. Колкото повече конят се отдалечаваше от реката, толкова по-суха ставаше земята. Дърветата постепенно бяха изместени от ниски храсти. Виждаха се и кактуси там, където земята беше прекалено суха за трева.
Скърцането на кожа и дишането на коня бяха единствените звуци, които се чуваха в късния следобед.
Както обикновено, Кейс се оглеждаше непрекъснато, търсейки възможна опасност. Но този път не виждаше нищо, освен суровата красота на пейзажа, в който камъните бяха придобили цвят на ръжда и форми, които можеха да учудят и човек с огромно въображение.
— Колко още трябва да вървим? — попита Кейс.
— Виждаш ли онази каменна грамада вляво? Продължавай нататък.
Крикет се запрепъва в камъните, но въпреки че носеше двоен товар, нищо не издаваше, че това го затруднява.
— Тук е добре — обади се Сара.
Кейс слезе от коня. Протегна ръце нагоре, за да й помогне, и в същия миг светлината проблесна в очите й и те придобиха златист оттенък Косата й пламтеше като огън.
Той едва се сдържа да не махне шапката й, да развърже плитките й и да преплете пръсти в копринените пламъци.
Желанието го завладяваше и той се ядоса на себе си. Вдигна Сара от седлото, остави я на земята и бързо отстъпи встрани.
Фактът, че куцаше, въобще не му помогна да забрави мъжките си желания.
— Знаеш, че този ястреб ще изяде някое от пилетата ти — каза той, стараейки се гласът му да звучи
