Ют се засмя и насочи пушката си към един храст, който помръдна.
— В ада ще имат доста работа днес — продължи той.
Кейс също бе видял движението. И двамата стреляха в храста.
Там повече не помръдна нищо.
Слънцето се издигна над ръба на платото, заливайки със светлината си каньона под тях.
Постепенно изстрелите замряха и настъпи тишина. Кейс сложи шапката си на дулото на пушката и я размаха.
Откъм върбите прозвучаха изстрели и шапката изчезна.
Карабини и пушки им отговориха със смъртоносен огън, който трая докато всички отново бяха принудени да презаредят. Откъм върбите не долетя отговор.
Тишината ставаше все по-осезаема. Напрежението растеше. Някъде отдолу прозвуча песен на чучулига. Кейс отговори. Морган също.
Във върбите нищо не помръдна.
Ют нададе пронизителния вик на ястреба. Откъм дъното на каньона, там, където се беше скрил Конър, долетя отговор. Още един подобен писък се чу откъм пътеката, където беше Лола.
Откъм развалините не дойде отговор.
— Сара! — извика Кейс.
— Сара! — изкрещя Конър.
Той излезе от прикритието си, викайки името на сестра си.
Откъм върбите проехтя изстрел.
Конър се препъна и падна в храстите. От развалините се чу писък, който беше всъщност името на Конър.
„Сара — помисли си Кейс. — Слава Богу“. Той беше първият, който стреля отново към върбите, но не беше последният. В продължение на доста време каньонът се огласяше от канонадата, докато острото изсвирване на Хънтър не раздра въздуха. Стрелбата спря.
Кейс започна отново да зарежда пушката си. Ют сведе карабината си с нежелание.
— Сигурен ли си, че свършиха? — попита старецът.
— Хънтър и Морган се промъкват в момента през храстите. Ако не са свършили, скоро ще бъдат.
— Да се надяваме, че Конър не е ранен зле. Сара наистина много обича това момче.
— Знам.
Кейс продължи да зарежда пушката си, като се надяваше, че няма да му се наложи да я използва.
Стори му се, че мина цяла вечност, преди песента на чучулигата отново да огласи долината.
Хънтър се показа от храстите и погледна нагоре към източното било.
— Всичко свърши — извика той на Кейс.
— Всички ли?
— До един.
Кейс бавно се изправи. Извади един лист от джоба си. На него пишеше: „Търсят се живи или мъртви“. Оставаха имената само на няколко Калпепърови.
Накъса листа на парченца и ги хвърли от скалата.
„Надявам се, че вече почивате спокойно, Тед и Емили.“
Глава 24
Сара извика изненадано и се хвана за раменете на брат си, който я вдигна от пода.
— Конър Лоусън, нито веднъж не те превързах, без да направиш нещо, за да започнеш да кървиш отново — каза тя. — Трябваше да те оставя на Калпепърови.
— Но не ме остави — отвърна той и се ухили — Спаси ме, защото съм единственият ти брат и защото ме обичаш повече от цяло сребърно съкровище.
Смеейки се, той я вдигна още по-високо и я завъртя. Дори и раните в лявата ръка и крака да го боляха, той не го показа по никакъв начин.
Радостта на Конър, че е останал жив, не беше намаляла, откакто той и Сара влязоха в двора на ранчото, водейки мустангите, натоварени със среброто. Въпреки кръговете под очите му, синините върху челото му и двете огнестрелни рани, той преливаше от щастие.
Усмихната, Сара хвана лицето на брат си с ръце. Усети леко загрубялата му кожа — доказателство, че вече се превръщаше в мъж. Погледна в дълбоките му зелени очи, които й напомниха за баща им, и я заболя сърцето.
— Чуй ме, Конър. Моля те Вземи половината от среброто и иди на Изток. Ако си образован, можеш да пътуваш навсякъде, да направиш всичко, да станеш всякакъв.
Усмивката напусна лицето на брат й и той я пусна на пода внимателно.
— Знам, че е така, и след няколко години мога да го направя. Но първо искам да доведа ранчото до такова състояние, че да те храни и издържа независимо от обстоятелствата.
— Моята половина от среброто ще свърши тази работа.
Конър я изгледа някак странно, сякаш беше очаквал по-друг отговор. Следващите му думи й казаха какъв беше този отговор.
— А Кейс? Обичаш го, нали?
Искаше й се да му каже, че това не е негова работа. Но за нещастие, беше. Той и Кейс имаха много повече общи черти, отколкото брат й предполагаше.
И двамата притежаваха по една половина от ранчото „Лост Ривър“.
Искаше й се да има начин да обясни на брат си защо мъжът, когото обичаше, не я обича. Не искаше Конър и Кейс да станат врагове заради нея.
— Да, обичам го. Но само моята любов не е достатъчна.
— По дяволите, той трябва да те обича, иначе не би… хм… о, проклятие!
Усмивката й беше толкова горчива, колкото и мислите й.
— При мъжете не е точно така — каза тя просто.
— Кой мъж би… — започна Конър гневно.
— Някой добър мъж — прекъсна го тя. — Нежен мъж. Мъж, който може да лекува раните, оставени от миналото. Мъж, чието собствено минало го е накарало да се страхува да обича.
— Кейс не се страхува от нищо.
— Тогава е неспособен. Това няма значение. Всичко, което има значение е, че Кейс не ме обича.
— Как може някой да не те обича?
Сара се засмя тихо и безпомощно, а всъщност й се искаше да заплаче. Изведнъж силно прегърна брат си.
— Всичко е наред — каза му тя. — Наистина, Конър. Не се сърди на Кейс. Той ми даде повече от всеки друг мъж, повече, отколкото съм вярвала, че един мъж може да даде на една жена.
Ръцете на Конър се сключиха около нея и я изненадаха със силата си.
— Парите не са вечни — каза той най-накрая. — А земята е. Оправя ли веднъж ранчото, никога нищо няма дати липсва. Ще си свободна като ястребите, които толкова обичаш.
— Точно това искам за теб.
— За мен свободата е тук, а не в някое източно училище.
Ако Сара бе видяла някакво колебание в очите на брат си, щеше да спори. Но не видя.
Времето на споровете и убеждаването бе свършило. Каквото и да беше останало от детето в по-малкия й брат, беше умряло през нощта на пленничеството му и по време на стрелбата на следващата утрин.
Конър вече не беше момче. Беше станал мъж, който е взел своето решение.
Сара въздъхна дълбоко, изправи се на пръсти и целуна бузата на брат си.
— Добре — каза тя. — Ти трябва да направиш избора, не аз.
Той върна целувката й толкова нежно, колкото я беше получил.
— Благодаря ти.
— Толкова тихо? — попита тя дрезгаво. — Нямали да хвърлиш шапката си във въздуха и да отпразнуваш победата си?
