само да проклинат, като гласовете им ставаха все по-високи с настъпването на деня.
Кейс и Ют се прикриваха зад клоните на една пиния близо до източното било на каньона.
— Тези момчета стават все по-нетърпеливи — промърмори Ют.
Кейс погледна на изток. Слънцето все още не се беше показало над ръба на платото.
— Ще трябва да почакат — каза той.
— Аб още ли е в онези върби с Конър?
Кейс кимна.
— Виждаш ли Морган? — попита Ют след известно време.
— Не. Но е някъде там долу.
— А Хънтър?
— Той е на южното било, там, където му каза да бъде.
Ют изсумтя.
— Сигурно са оставили някой да пази там.
— Сигурно вече го няма. Сега Хънтър е там.
Ют се засмя.
Постепенно, почти незабележимо, слънцето се показваше над източното било на каньона. Когато се показа наполовина, Кейс излезе от сянката. Тежките дисаги висяха на раменете му.
— Вижте! — извика някой от мъжете долу. — На източното било!
— Аб! — извика Кестър.
— Виждам го!
Още една, по-малка, сянка се появи до Кейс. Шапката и жилетката бяха на Сара. Останалото, включително лошо сплетените плитки, подаващи се под шапката, беше на Ют.
— Тук сме — извика Кейс. — Пуснете момчето. Отдолу се надигнаха пушки, за да ги вземат намушка.
— По билото има наши хора с карабини — каза Кейс. — Ако започнете да стреляте, тук няма да остане никой, който да погребе мъртвите.
Кестър се върна в храстите. Същото направи още един дълъг, слаб Калпепър.
— Тези Калпепърови са истински койоти — промърмори Ют.
Хората на Муди дори не забелязаха, че са останали сами, изложени на прицел. Те виждаха само дисагите, които висяха на раменете на Кейс.
— Свалете пушките, момчета — каза Аб. — Ще имаме достатъчно време да оправим нещата по- късно.
Муди каза нещо и дулата леко се отклониха.
— Дай да видим среброто — извика Аб откъм върбите.
— Не и докато не се убедя, че Конър е жив и здрав — отговори Кейс. — Пуснете го.
След малко Конър се появи, залитайки, откъм върбите. Движеше се така, сякаш ръцете и краката му са схванати. Около китките и глезените му се мотаеше току-що прерязано въже. Лицето му беше натъртено. Но общо взето, не изглеждаше зле.
— Ето го! — извика Аб. — Покажи ми среброто!
Кейс остави дисагите да се смъкнат от раменете му и да паднат на земята.
Дрънченето на сребърните кюлчета подейства на мъжете долу като глътка силно уиски. Ако някой от тях бе забелязал, че само от едните дисаги се чу приятният звук, с нищо не показа че го е разбрал.
— Тук е — извика Кейс. — Когато Конър излезе от каньона, ще ви хвърлим дисагите.
Мълчание.
— Да се надяваме, че Конър търси някоя дупка — каза спокойно Ют. — Наистина ще падне стрелба.
Конър продължи да върви. Най-близкото прикритие беше на около десетина метра — една камара камъни в основата на източната стена на каньона.
— Това не е тя — извика Кестър към Аб.
— Какво?
— Това не е тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти, глух кучи сине! — извика Кестър по-ясно. — Това горе не е тя!
Клоните на върбите се размърдаха. Конър ускори крачка.
Дулата на пушките отново се насочиха към тях.
— Ще трябва скоро да се размърдаме — промърмори Юг.
— Трябва да дадем на Конър всяка секунда, която можем.
— А ако Аб има далекоглед?
— Ще се превърне в още по-лесна мишена за Морган.
Очевидно Аб мислеше по същия начин. Клоните на върбите отново се размърдаха но не проблесна никакво стъкло.
— Ей, ти, там горе! — извика Аб. — Свали шапката си и разпусни косата си!
— На три — прошепна Кейс и бавно свали шапката си.
— По дяволите! — извика Аб.
— Едно — каза тихо Кейс.
— Не ти! — отново извика Аб. — Две.
— Другият!
— Тук съм — извика Сара. — Мен ли търсите?
Бандитите се обърнаха и погледнаха към южната стена на каньона. Косите на Сара горяха като малко слънце между развалините.
Но още по-привлекателни бяха излъсканите реали, които се изсипваха като сребърен водопад от отворените дисаги.
Хората на Муди се втурнаха към монетите.
Кейс и Ют се хвърлиха на земята грабвайки карабините си.
Конър скочи върху най-близкия бандит, сграбчи револвера му и започна да стреля.
Калпепърови също започнаха да стрелят от прикритието си.
От всички посоки захвърчаха куршуми. Първи умряха хората на Муди, застреляни в гръб от Калпепърови, преди още да са достигнали до блестящия сребърен водопад.
Куршумите засвистяха към източното било, когато Калпепърови обърнаха огъня към Ют и Кейс. Отломки от скалите засипваха двамата мъже, които пълзяха по корем, опитвайки се да намерят по-добро прикритие и по-добро място, откъдето да отвърнат на огъня.
— Проклятие — извика Ют и изплю прахоляка, насъбрал се в устата му. — Тези момчета са добри стрелци.
Обади се още една карабина. Изстрелите идваха равномерно.
— Хънтър — каза Кейс — Сигурно прикрива Конър. — Броейки изстрелите, Кейс се прилепи към земята.
Когато разбра, че брат му има само още няколко заредени патрона, той започна да стреля. И той като Хънтър стреляше бавно и методично, принуждавайки Калпепърови да се прикриват, докато Конър се оттегляше.
Чу се изстрел на пушка, после още един, също насочен към върбите, където се бяха скрили Аб и другите Калпепърови. След няколко мига пушката гръмна още два пъти.
Конър това и чакаше. Втурна се към храсталака и изчезна. Пушката отново изгърмя, принуждавайки Калпепърови да останат на мястото си.
— Това е моето момиче — ухили се Ют над дулото на пушката си. — Научил съм я как да зарежда бързо.
— Лола?
— Сара. Обзалагам се, че Калпепърови се молят за избавление.
— Ще го получат — по един или друг начин.
