— Конър ще се върне жив при теб — каза й той. — Кълна се.
— Н-но…
— Шт — прошепна той. — Морган вече е обратно на път за Спринг Кениън. Смята, че може да се промъкне достатъчно близо, за да пази Конър.
Или да се опита, помисли си той, но това не беше нещо, което можеше да каже на глас.
Морган беше казал, че Конър е завързан като коза за жертвоприношение.
Сара си пое въздух.
— Няма да ни очакват на билото сутринта, когато слънцето ще е зад нас — продължи спокойно той. — Лола и Ют се занимават с реалите, както ги помоли, макар че, проклет да съм, ако мога да разбера защо ги искаш излъскани.
Тя кимна, но не го погледна в очите.
— Ако не поспиш, утре въобще няма да си ни полезна. Разчитаме на теб и Лола да прикривате отстъплението ни.
„Поне това искаме да си мислиш — добави наум той. — А това, което наистина ни интересува, е да те държим по-далеч от куршумите.“
Сара отново кимна.
И отново не го погледна в очите.
— Кажи нещо. Господ ми е свидетел, че беше доста разговорлива снощи.
— Какво мога да кажа? — прошепна тя.
Той погледна към пребледнелите й устни. Знаеше, че е права. Ако говореха за утре, това само щеше да направи чакането още по-непоносимо.
— Ако разбереш, че си бременна, иди в Рубинените планини. Хънтър ще се погрижи за добър дом за теб и бебето.
Тя не отговори. Не можеше. Преди още да е осъзнала, че той не очаква да оцелее утре сутринта, устните му бяха върху нейните.
След първата му целувка тя вече не се бореше срещу успокоението, което й предлагаше. Притисна се към него с желание, което беше равно на неговото собствено. Докато той се бореше с нейните дрехи, тя събличаше неговите.
За всяка целувка, която му даваше, получаваше две. Когато пръстите му се озоваха между бедрата й, той откри, че тя е топла, мека, мокра от страст. Влезе в нея бързо и тя извика от удоволствие, което беше толкова силно, че чак я заболя.
— Сара?
— Не спирай. — Ноктите й се забиха в хълбоците му. — Никога не спирай.
Той изстена. Самообладанието го напускаше.
— Следващия път — дрезгаво каза той. — Следващия път ще бъда… бавен. Наистина бавен.
От гърлото й излезе нечленоразделен звук. Гърбът й се изви и ръцете й се вкопчиха в хълбоците му. Той пое вика и с устата си, отдавайки и се по единствения начин, на който беше способен.
Но това не беше достатъчно. Не знаеше дали някога можеше да му бъде достатъчно.
Трябваше да я има.
Трябваше да се слее с нея.
— Сара? — прошепна той.
И влезе още по-дълбоко.
С всяко негово движение тя викаше името му. Той й отговаряше с всичкото желание, което имаше в себе си, докато тя отново затрепери.
Той се опиваше от екстаза й и продължаваше да се движи върху нея, издигайки я все по-високо и по- високо, докато не останаха повече думи, повече въпроси, нищо, освен първичният съюз на мъжа с жената.
Тя беше като огън и гореше като огън, прогонвайки зимата.
Студеният вятър шибаше лицето на Сара. Тя стоеше и гледаше как Ют и Кейс се отдалечават в мрака Хънтър вече беше тръгнал. Той трябваше да заеме позиция, от която да прикрива отстъплението на Кейс.
Ако въобще има отстъпление, помисли си Сара.
„Но той е още жив. Недей да мислиш друго. Той е мъж“.
Тънката снежна пелена скърцаше под копитата на двата товарни коня.
Самарът на нейния кон беше пълен със сребро. Току-що излъсканите реали щяха да блестят като лунни лъчи на сутринта.
Заедно с провизиите за едно дълго пътуване, останалите кюлчета сребро бяха разпределени върху шест мустанга. Жените щяха да яздят други коне.
Сара не искаше да мисли затова, че заминават в тази тъмна доба, натоварени с всичко, което щеше да им е необходимо да оцелеят и да започнат нов живот, но последните думи на Кейс още отекваха в съзнанието й.
„Ако не се върнем, вие двете ще тръгнете за Рубинените планини. Елиза и бебето ще имат нужда от това сребро“.
В крайна сметка Сара се съгласи, въпреки че отказваше да приеме скритото значение на думите му. Не можеше да си представи да живее без Конър. Без Кейс.
Тя потрепери и се загърна в палтото на Ют. Мирисът на тютюн, пот, кози и пушек почти я задушаваше.
Кейс миришеше на ябълки през онази нощ! Мили Боже, сякаш бяха минали хиляда години оттогава.
— Будна ли си?
Сара се обърна към Лола.
— Будна съм.
— Изглеждаше така, сякаш сънуваш.
— Само си спомнях… Кейс миришеше на ябълки първия път, когато го видях.
Възрастната жена се засмя.
— Ют миришеше на барут, на уиски и на конски фъшкии. Седеше на една камара камъни до пътя, пиян като свиня, и стреляше по мухите. Боже, Боже, това беше толкова отдавна.
Въпреки страха си, Сара се усмихна.
— Много години съм била с този човек — продължи Лола. — Много години. Твърде много, за да го оставя сега да си тръгне и да бъде убит. — Звездната светлина правеше очите й да изглеждат като лъскави черни опали. — Вземи четирите коня и тръгвай към Невада. Ако има нужда някой ще те настигне и ще те върне обратно.
— Не.
— Чуй ме, момиче, ти…
— Не — спокойно я прекъсна Сара.
— Някаква вероятност да промениш решението си?
— Не.
Известно време Лола усърдно дъвчеше тютюн. После се изплю през една от дупките между зъбите си.
— Предполагам, че имаш някакъв план — каза тя.
— Познавам Спринг Кениън по-добре от всеки друг.
Лола изсумтя.
— Аб Калпепър може и да е подъл като змия, но не е сляп — продължи Сара. — Ют няма да успее да го заблуждава задълго.
— Не е нужно. Куршумите са бързи.
— Но плътта е бавна — отвърна Сара. — Хайде, нямаме много време.
Метна се на кобилката си Проклинайки, Лола също яхна коня си.
— А товарните коне? — попита Лола.
— Доведи ги. Имам планове за тези кюлчета.
