— Точно от това се страхувах. Плановете са глупаво нещо.
Без да казва нищо повече, Лола тръгна по тъмната пътека.
На Сара също не й се говореше особено. Колкото повече се приближаваше към Спринг Кениън, толкова по-глупав й се струваше планът й. Единственото нещо, за което беше сигурна бе, че мястото, към което бе тръгнала, бе по-близо от източното било, към което се насочиха мъжете.
Колкото и да бе глупав планът й, бе по-добре от това просто да седи, да кърши ръце и да чака да види дали Кейс и Конър са още живи.
Освен това, те имат нужда от нея. Никой друг не би могъл да достигне до тази част на каньона. От там можеше да стреля право в лагера.
Можеше да направи разликата между това да живее и да умре за Конър.
За Кейс.
Това не е глупав план. Не съвсем. Не и като го обмислиш от всички страни.
Тя продължаваше да си повтаря това и когато конят й изкачи стената на каньона и се озоваха върху високото плато. Лост Ривър беше изкопала проход в това плато, за да се превърне каньонът в долина където имаше трева и дървета. Долината Лост Ривър беше най-големият каньон, който водата беше прокопала през платото, но не беше единственият. Имаше още стотици по-малки каньони.
Спринг Кениън беше един от тях.
Преди да дойдат бандитите, той беше нещо като убежище за Сара — загадъчно място, изпълнено с тишина спокойствие и мечти. Беше ходила там много, много пъти. На южната му стена, в една пещера имаше развалини, които времето и прахът постепенно поглъщаха. Само няколко каменни стени все още се изправяха срещу отдавна мъртвия враг.
Малко по-надолу се намираха изворите, които бяха направили мястото привлекателно за древните хора. Още малко по-надолу бандитите бяха построили лагера си.
Сара знаеше прекрасно пътя към развалините. Много пъти се бяха крили тук с Конър, когато Хал се напиваше.
Но колкото и да я търсеше съпругът й, нито веднъж не я бе открил. Въпреки че беше слаб за мъж, все пак не беше достатъчно слаб, за да се промъкне през тайния проход, който водеше от платото към развалините.
Конър вече бе твърде пораснал, помисли си тя. Само тя можеше да се вмъкне в прохода.
Към развалините не можеше да се стигне по друг начин, освен ако не се спуснеше въже отгоре. Хал беше опитал веднъж, търсейки среброто. Но не откри нищо, освен прах и счупени керамични съдове.
Без да се колебае, Сара насочи коня си по пътеката, която не бе използвала, откакто Хал умря. Пътеката беше твърде стръмна, твърде опасна, за да тръгне по нея при нормални обстоятелства.
Особено през нощта.
Но Хал полудяваше точно през нощта. Нощта беше времето, когато да се добереш до безопасното място си струваше всеки риск.
— Момиче, къде, по дяволите, отиваш? — обади се Лола.
— Към платото, а след това към билото на Спринг Кениън.
— Да не си полудяла!
— Остани тук тогава.
— Да бе, как не!
Мустангите дишаха тежко, когато стигнаха до платото. Никакви други коне не биха могли да се изкачат тук. Само животните, израснали, тичайки на воля из каньоните, притежаваха усета и здравите копита, необходими, за да останат на пътеката.
Вятърът виеше край тях като живо същество.
— Лола? Тук ли си? — извика Сара.
— Никога повече няма да ти проговоря, момиче.
— Обещаваш ли?
— Ще видиш.
— Виждаш ли онази вдлъбнатина? — попита Сара и посочи напред.
Лола изсумтя.
— Това е началото на една стара пътека към изворите. Но не е достатъчно широка за коне.
Лола се изплю. Това беше единственият й коментар.
— Не е нужно да идваш — каза Сара.
Възрастната жена промърмори нещо и зачака.
— На около четвърт миля по-надолу има едно място, откъдето човек може да вижда целия каньон. Ако бях на мястото на Аб или Муди, щях да оставя някой да пази там.
Лола изсумтя.
— Напълни джоба си със сребро — продължи Сара. — Ако някой пази там, кажи му, че си откраднала останалото и имаш нужда от помощта му.
— По-евтино ще е, ако му дам малко олово.
— И по-шумно.
— Ако има някой там, имали значение как ще се справя с кучия син, при положение, че го направя тихо?
— Не. Просто не искам никой да стреля оттук по Ют и Кейс.
— Ще съм безшумна като змия.
Сара приближи коня си, прегърна Лола и каза:
— Благодаря ти.
— По дяволите, момиче. Няма нужда. Моят човек е в същия кюп, както и твоят.
Но Лола я прегърна силно, преди да слезе от коня и да се отправи към пътеката.
Сара тревожно погледна към небето на изток и насочи кобилката си към тайната пътека към руините.
Вятърът пронизваше Сара и тя трепереше, без да го осъзнава. Слезе от кобилата и развърза дисагите.
Отново погледна към небето и стомахът й се сви. Хоризонтът на изток започваше да избледнява. Побързай!
Повлече дисагите надолу по пътеката. Беше й трудно, бавеше се и й се искаше да закрещи от яд.
Изведнъж стана много стръмно Тя спря да се опитва да управлява дисагите и просто ги пусна надолу. По-бързо, отколкото бе очаквала, и по-бавно, отколкото се бе надявала, тя се озова в тясната пещера.
Дишаше толкова тежко, че имаше чувството, че я чуват на няколко мили околовръст. Погледна още веднъж към небето само за да установи, че времето течеше твърде бързо. Звездите на изток вече избледняваха.
Мъжете скоро ще стигнат до другото било.
Побързай!
Задъхвайки се, тя дърпаше тежките дисаги, опитвайки се да държи пушката си така, че да не се удря в каменните стени.
Само още няколко метра.
По гърба й се стичаше пот, докато дърпаше дисагите, пълни със сребро, все по-близо и по-близо до входа на развалините.
Небето на изток придоби розов оттенък. Нощта си отиваше.
От дъното на каньона, на петнайсетина метра под източното било, се чуваха гласове. Гневни гласове.
— Да му се не види, вече настъпи утрото, а аз не виждам никакво сребро, да му се не види! Казах ви да убием момчето и сами да си вземем среброто.
Хората на Муди хорово изказаха съгласието си.
— Докато слънцето не се покаже, утрото не е настъпило — каза Кестър.
— Да му…
— Утрото не е настъпило — прекъсна го Кестър.
Фактът, че в ръцете му имаше пушка, бе по-съществен от всяка логика. Муди и хората му се задоволиха
