— Не е вече момче и ти го знаеш по-добре от мен. Ти беше този, който ми го каза пръв. Това, от което има нужда, са по-малко поли, за които да се държи. А това също ти ми го каза, спомняш ли си?
— Опитваш се да ми поставиш капан — каза той яростно.
— Не. Пускам те на свобода.
Сара отново се обърна и разпери ръце, сякаш за да му покаже, че няма нищо, което да го задържа.
Но въпреки това очите му бяха като на диво животно. Очите на пленен ястреб.
— Можеш да отлетиш — прошепна тя. — Свободен си.
Изведнъж той се завъртя и отвори вратата на къщата.
— Прави каквото искаш — каза й той. — Това няма никакво значение за мен.
Вратата се трясна след него.
Хънтър, Ют и Конър стояха на около трийсет метра по-далеч. Нощното небе беше тъмно и студено. Така се чувстваше и Кейс. Конър се опита да каже нещо, когато Кейс мина покрай тях.
— По-късно — обади се Хънтър. — В момента брат ми си търси с кого да се сбие. Остави го да се пребори със себе си.
Кейс се обърна към Хънтър.
— И какво точно означава това?
— Ще ти кажа същото, което ти ми каза преди няколко месеца. „Иди да поприказваш със задника на коня си. Той е по-умен от теб.“
— Той е по-умен и от трима ви, взети заедно — озъби се Кейс.
Хънтър се усмихна.
Кейс направи една крачка към брат си, но се спря.
— Точно така — каза Хънтър и кимна. — Ако ме удариш, няма да промениш нищо. По дяволите, ако смятах, че един добър бой може да те промени, досега вече щяхме да се въргаляме по земята. Но това няма да помогне.
Кейс изсвири остро и след малко Крикет дотича.
Не си направи труда да слага седло или юзди. Просто се метна на коня и препусна нанякъде.
Около него плющяха клоните на дърветата. Въздухът беше студен и чист. Отвъд реката скалите се издигаха в масивни вериги, прегръщайки нощта.
„Половината от това е мое“ — помисли си Кейс.
Изчака известно време, но не получи никакво удовлетворение от мисълта, че притежава половината от тази дива земя. Цената й беше много по-висока, отколкото бе предполагал.
Сара обичаше тази земя толкова колкото и той. Думите й не излизаха от съзнанието му.
„Ранчото Лост Ривър е всичко, което искам от света. Да бъда тук, ме удовлетворява.“
Но въпреки това го напускаше.
Заради него.
Кейс продължи да язди слепешком в нощта. Времето загуби всякакъв смисъл. Само той беше жив. Той и нощта.
Той, нощта и терзанието, което нито можеше да понесе, нито да пренебрегне.
Луната изгря и сребристите й лъчи му напомниха за очите на Сара. Ромонът на водата беше като тихия й смях, когато лежаха топли и спокойни след любовната нощ.
Щеше да умре, спомняйки си тихото й признание, прошепнато до голата му плът, от която някога тя така се страхуваше.
Обичам те, Кейс.
Чувствата го заслепяваха разтърсваха го.
Не! Не мога отново да го преживея — любовта и загубата. За това съществува болката — за да те научи как да избягваш още болка в бъдеще.
Но не и за Сара. Болката, както и удоволствието, за нея бяха просто доказателство, че съществува.
Сара, която беше като огън в центъра на замръзналия му живот. Без нея нямаше да има огън.
Само зима.
Болката беше толкова силна, че му спря дъхът. Сякаш се разкъсваше на части. Не!
Това не може да бъде! Просто не може да бъде! Но беше.
Болката беше като живо същество Не беше изпитвал такава мъка, откакто залюля мъртвата си племенница в ръцете си и разбра, че нищо не може да направи, за да промени случилото се.
Тогава не плака.
Но сега плачеше.
Сара не искаше да се събужда. Когато се събуди, щеше да е настъпило утрото, а с настъпването на утрото тя трябваше да напусне всичко, което обичаше.
Тя се въртеше неспокойно, искаше утрото да не настъпва, но дори в съня си знаеше, че то ще дойде.
Нежни целувки започнаха да я успокояват. Силни ръце я прегърнаха Заля я някаква топлина, сякаш наблизо имаше огън.
Въздишайки, тя протегна ръце към съня. Прегърна топлината, която я обгръщаше като одеяло срещу настъпващия хлад на утрото.
Върхът на един топъл език премина по устните й. Тя се усмихна, наслаждавайки се на приятния сън.
Просто един сън.
Слънцето, което гали. Слънце и…
— Кейс!
Сара внезапно се надигна. Лампата на масата все още гореше, но огънят беше угаснал.
Тя беше гола, а това само усили смущението й.
— Заспала съм — каза тя, все още замаяна от съня. Една дълга ръка се измъкна от одеялата и я дръпна обратно към топлината.
— Донесох те до леглото — прошепна той.
Придърпа я към тялото си. През нея премина тръпка на удоволствие, когато се докосна до голата му кожа.
— Бях облечена — каза тя, все още не разбирайки.
— Аз те съблякох.
Зъбите му нежно захапаха ухото й. Дъхът й спря.
— Все още сънувам — прошепна тя. Това обясняваше всичко.
Той се засмя и целуна шията й. Милувката продължи надолу към гърдите й. Тихият му смях не секна.
— Сега вече знам, че сънувам — каза тя сънливо.
— Защо?
— Защото се смееш само в сънищата ми.
— Ще трябва да свикнеш със смеха ми.
Той целуна връхчето на едната й гърда после на другата. Наблюдаваше усмихнат промяната в нея, предизвикана от нежната ласка на брадата му.
Със затворени очи тя се протегна и надигна тялото си към усмивката му. После въздъхна и се отдаде изцяло на прекрасния сън.
— Сара?
— Не ме събуждай. Не искам никога да се събуждам.
Дългите му пръсти се плъзнаха надолу към корема й и още по-надолу, към меката кожа на бедрата й.
— Някои неща са по-хубави, когато си буден — каза той.
Единственият й отговор беше движение, което я отвори за докосването му. Той погали горещата й, влажна плът.
Дъхът му спря. Той се наведе между бедрата й и я облада отдавайки й се изцяло Не бързаше. Бавно, като насън, тя достигна върха на удоволствието си.
Мина доста време, преди да успее да заговори.
