— Ще го преживея — сухо каза той. — А сега, преди да повикам свещеника, си оправи косата и дрехите. Ще се ожените със среднощна церемония.
Усмивката на Амбър угасна.
— Това е невъзможно.
— Защо?
— Дънкан си спомни едно женско име.
— Арианаа? — попита небрежно Ерик.
За миг Амбър загуби дар слово.
— Ти си знаел? — прошепна тя.
Той кимна.
— Откъде? — попита Амбър.
— Знам, защото твоят тъмен воин е Дънкан от Максуел, Шотландския чук.
Амбър се олюля като ударена.
— Ти си знаел?! — прошепна отново тя.
— Съмнявах се. После се надявах. Накрая бях сигурен.
— Тогава знаеш и защо не мога да се омъжа за Дънкан — каза Амбър.
— Не, не знам.
— Дънкан е женен за тази Арианаа, въпреки убедеността му, че никога не се е женил.
— Не. Той е сгоден за една норманка, чието лице никога не е виждал и чието име е чувал само веднъж — когато Доминик льо Сабр го е уведомил за уредения годеж.
— Дънкан е васал на Доминик льо Сабр — каза с треперещ глас Амбър и затвори очи. — Да се ожени за мен означава да престъпи клетвата си за вярност.
— Проклятие! — изръмжа Ерик. Думата я шибна като камшик. — Как може да си толкова сляпа? Махни черното було от очите си и ме погледни!
Студеният му, властен тон я накара да потръпне.
— Бог ти изпраща единствения мъж, когото можеш да докосваш без да те боли — каза той. — Бог изпраща на мен единствения мъж, който може да ми помогне да запазя обсадените от неприятели владения на лорд Робърт.
— Но…
— На всичко отгоре ни изпраща и средството да го превърнем от враг в съюзник — продължи неумолимо Ерик. — Ожени ли се за теб, Дънкан ще бъде мой васал, а не на Доминик льо Сабр!
Настъпи напрегнато мълчание, което вибрираше като твърде силно опъната тетива.
— Не е честно — каза накрая Амбър. — Дънкан е дошъл в Спорните земи като рицар със свое богатство, като бъдещ господар на имение и като годеник на благородна дама, която ще му роди наследници.
— Не е вярно — разпалено се възпротиви Ерик. — Дънкан дойде в Стоун Ринг повече мъртъв, отколкото жив, с памет колкото на бебе. А ти спаси живота му. Сега той е новороден. И е мой.
— Паметта му се възвръща — тъжно каза Амбър. — Парченце по парченце. Сенките се разпръскват.
— Да. — Той се усмихна мрачно. — Затова ще се ожените още в полунощ.
— Не. Предсказанието…
— По дяволите предсказанието! — изруга Ерик. — Ти сама си постла постелята и сега ще легнеш в нея като съпруга на Дънкан.
— Касандра ще…
— Приеме това, което не може да промени — безмилостно я прекъсна той.
— А и части от предсказанието вече се сбъднаха. Нищо ли не означа това за теб?
— Означава, че ще е най-добре да пазиш добре душата си.
Отвово се възцари напрегната тишина. Накрая Амбър поклати глава.
— Не мога — каза тя. — Не мога да предам моя тъмен воин.
Изражението на Ерик се промени коренно; цялата нежност и мекоти изчезнаха. Топазеният блясък на очите му бе по-студен и от зимен залез.
— В полунощ ти ще се омъжиш за Шотландския чук… или преди още да е ударил дванадесетият час, ще видиш Дънкан обесен.
— Изглеждаш доста унила за жена, която току-що е станала съпруга на любимия си — каза Касандра, като повиши глас, за да надвика глъчката на сватбеното пиршество.
Амбър не отвърна нищо. Златистите й очи бяха вперени в Дънкан, който стоеше от дясната страна на Ерик и приемаше поздравленията на рицарите. Дори сред множеството снажни воини Дънкан пак се открояваше — по-висок, по-як, с гръмък смях, на който никой не можеше да устои.
Много тостове бяха вдигнати, много истории се разказаха, много храна се изяде. Жонгльори, фокусници и трубадури се бяха смесили с тълпата и я веселяха с ловките си номера и фриволните си песни, възпяващи брака и любовта.
Оголили остри зъби, доволни от богатото угощение, хрътките на Ерик се стрелкаха неуморно под масите, които се огъваха под тежестта на храната, чиниите от злато и сребро и чашите, инкрустирани със скъпоценни камъни. По прътовете на стените бяха накацали горди соколи, които следяха всяко движение на празнуващи с влудяващо любопитство.
Касандра наблюдаваше Амбър със същото любопитство. Откакто преди няколко часа се бе завърнала от посещение при една родилка, за да завари крепостта кипяща от вълнение. Веселие. Дъжд. Сватба. Слухове за викингско нападение над Уинтър, неясно усещане за това как паметта на един велик воин тръпне, пробужда се, озърта се наоколо с очите на хищна птица.
Всичко бе станало толкова бързо, че не й остана време нито да се възпротиви, нито да се съгласи, нито да стори каквото и да е било, освен да стане свидетел на едно бракосъчетание, което не би трябвало да се извършва никога.
Не бе имала никаква възможност да поговори е Амбър насаме, да я попита защо рискува толкова много, след като вероятността да спечели е тъй нищожна, да я попита защо е позволила на тялото си да последва безразсъдното и сърце и да се отдаде на един мъж, който бе дошъл при нея, обгърнат в мрачни сенки.
Да можеше поне да си остане такъв.
Но древните плочки на Касандра бяха казали друго. Дънкан щеше да се пробуди и тогава щеше да долети смърт, а не живот.
— Каза ли вече на Дънкан? — попита тя.
Нямаше нужда Амбър да пита какво има предвид мъдрата друидка. Амбър знаеше. Бе прекарала последните часове преди сватбата си в уединение, задавайки въпроси на своя кехлибарен медальон.
Отговорът беше все един и същ.
Избор между две злини.
— Не — отвърна тя.
— Рано или късно някой ще го разпознае — каза Касандра.
— Да.
— Какво ще правиш тогава?
— Каквото трябва.
— По-добре да беше оставила Ерик да го обеси, преди да се е сбъднала и третата част от предсказанието.
В очите на Амбър блеснаха онези жълти, адски огньове, които горяха понякога в погледа на Ерик.
— Разбирам. — Касандра се усмихна тъжно. — Сърцето и тялото са негови. Душата е на път да стане.
— Освен да обрека моя тъмен воин на смърт — студено каза Амбър, — какво друго би искала от мен?
Гласът на един от рицарите се извиси над тълпата.
— Дълъг живот, богатство и много синове!
Чашите се вдигнаха високо. Амбър знаеше какво се очаква от нея, затова се усмихна, вдигна своята чаша и отпи.
