— Да пазиш душата си — каза Касандра.
— Как?
Очите на Амбър бяха вперени в силната, изпъстрена с белези ръка на Дънкан. В нея тежкият стакан изглеждаше почти крехък. След като го остави на масата, пръстите му се плъзнаха лекичко по златните орнаменти, опипвайки сложните им извивки.
Какво не би дала Амбър да е на мястото на студения метал. Жаждата й за ласките на нейния тъмен воин бе тъй силна, че чак я плашеше.
Изведнъж Дънкан се обърна и видя, че тя го наблюдава. На светлината на свещите очите му изглеждаха по-скоро златисти, отколкото лешникови.
И горяха като свещи.
— Преди всичко стой настрана от постелята му — сухо отвърна Касандра.
— Какво? — възкликна Амбър, като я погледна невярващо.
— Всеки път, щом докоснеш Дънкан, ти му даваш частица от себе си. Ако искаш това да престане, трябва да отбягваш брачното си ложе.
— Това е противно на божиите закони.
— И на собствените ти желания.
Амбър не си направи труда да отрича.
— Ерик знаеше какъв риск поемам — каза тя.
— Съмнявам се — измърмори Касандра.
— Успокой се — сухо каза Амбър. — Ерик има твоята дарба да гадае бъдещето, въпреки че не използва свещени плочки. Той вижда…
— Възможност да спечели там, където всички останали виждат единствено поражение — прекъсна я с хладен тон Касандра. — Все пак обаче и той е човек.
— Всички сме човеци. Дори ти. Все едно, Ерик вярва, че печалбата за него, за васалите и за земята си струва риска.
— За него ли?
— Да. Защо според теб направи Дънкан стюард на Стоун Ринг?
— За да ти даде заможен съпруг — отвърна без колебание Касандра.
— Това е резултатът, не причината.
Бистрите, дъждовносиви очи на Касандра се взряха в младата жена.
— Ерик знае, че Дънкан е способен да брани крепостта — каза Амбър. — Това му развързва ръцете да се изправи срещу викингите при Уинтърланс.
— Ах, да. Викингите. И смърт ще долети.
Касандра затвори очи.
— Викингите също знаят, че идва тежка зима.
— Да — кимна Амбър. — Вестоносецът от Уинтърланс каза, че са само на два дни път оттам.
— Каза ли колко кораба са били забелязани?
— Един от васалите е видял четири — отвърна Амбър. — Друг — два. Трети — седем.
Отекна поредната наздравица. Амбър отново се усмихна, вдигна чаша, отпи от нея и пак впери поглед в съпруга си.
— Кога тръгва Ерик? — попита Касандра.
— На зазоряване.
— Колко рицари ще вземе със себе си?
— Всички, освен един.
— Алфред?
— Не. Дънкан.
— Дори Шотландския чук не може да отбранява цяла крепост сам — промърмори Касандра.
— С него ще останат и четирима войници.
— Все едно, рискът пак е твърде голям.
На устните на Амбър трепна меланхолична усмивка.
— Мислиш ли? — попита тя. — След като най-голямата заплаха за крепостта Стоун Ринг беше Дънкан от Максуел, лорд и васал на Доминик льо Сабр?
— Който сега е неин сенешал и васал на Ерик Непобедения — каза замислено Касандра. — Това ли е идеята на Ерик?
— Да.
Възрастната жена поклати глава с униние, но и с възхищение пред дързостта на младия лорд.
— Въпреки това той поема ужасен риск — каза тя. — Когато Доминик льо Сабр узнае — а той със сигурност ще узнае, — сам ще поведе рицарите си срещу Стоун Ринг.
— Няма да има време да организира поход. Скоро самата зима ще брани земите на Стоун Ринг.
— Винаги ще има пролет и лято — простичко каза Касандра.
— Дотогава викингите вече ще са отблъснати от Уинтърланс. И Ерик ще съсредоточи рицарите си тук.
От гърдите на Касандра се изтръгна дълга, тежка въздишка. Никога не беше виждала Амбър такава — едновременно тъжна и пламенна, унила и дръзка, дръзновена и затворена в себе си.
— Освен това докато дойде пролетта или пък лятото — продължи Амбър, без да откъсва очи от Дънкан, — лорд Робърт може най-после да проумее, че Ерик се нуждае от повече рицари. А може и Ерик да се споразумее с Доминик льо Сабр. Говори се, че норманецът предпочитал мира пред войната. Истински Друидски вълк.
— Говори се също, че никога не дирел пощада, ала и сам не прощавал.
— Същото се говори и за Ерик.
— И понякога е вярно — каза Касандра.
— А понякога — не.
В този момент рицарите избухнаха в смях, развеселени от някаква остроумна шега, която нито една от двете жени не бе чула. Техните гласове също не можеха да бъдат чути от никого. Шумната празнична гълчава им предоставяше отлична възможност да поговорят насаме.
Касандра възнамеряваше да се възползва от тази възможност докрай. Цели две седмици беше хвърляла своите плочки и цели две седмици получаваше неизменно един и същ отговор.
Избор между две злини.
— Какво според Ерик ще стане — попита предпазливо тя, — когато Дънкан открие истинското си име?
— Ако просто му го кажем, Дънкан ще разбере, но няма да го почувства. Ще бъде ядосан, но чувствата му към мен ще надделеят над гнева.
Гласът на Амбър бе тих и монотонен, сякаш повтаряше думи, които е научила наизуст, без да ги разбира и без да вярва в тях.
— Вярваш ли в това? — попита Касандра. Амбър не отговори.
— В какво вярваш? — рязко продължи Касандра.
— Вярвам, че обичам мъжа, който дойде при мен обгърнат в мрачни сенки — прошепна Амбър. — Вярвам, че той ме желае с цялата си душа и сърце. И се надявам…
Гласът й се прекърши.
— Кажи ми на какво се надяваш. — Тонът на Касандра бе настоятелен, но и изпълнен със състрадание.
Дългите, тъмнозлатисти ресници се спуснаха над очите, в които имаше повече сенки, отколкото светлина. Когато Амбър заговори, гласът й трепереше от усилието да сдържи силните си чувства.
— Надявам се и се моля Дънкан да се научи да ме обича, преди да е узнал истинското си име — промълви тя. — Тогава навярно…
Гласът й отново заглъхна. Скрити под масата, ноктите й се впиха в дланите й.
— Навярно какво?
Тръпка разтърси тялото на Амбър.
— Навярно ще може да ми прости, че не съм му казала — довърши тя.
