— В любовната битка това се случва само веднъж. Обещавам ти, малка соколице. Само веднъж.
Тя изви снага, за да го примами по-дълбоко в себе си. Този път Доминик не се отдръпна. Вместо това провря ръка между своето и нейното тяло, за да докосне с пръсти безценното съкровище на страстта й.
Допирът накара Мег да потръпне, да вдигне инстинктивно хълбоци нагоре и да ги залюлее сладострастно. Доминик откликна на ритъма й с леки тласъци, любувайки се с усмивка на вълните от наслада, които обливаха тялото й.
— Искаш ли още? — попита той, като погали нежно живото съкровище, скрито между меките й гънки.
— Да. Доминик, аз… — Гласът й се прекърши.
Пръстите му продължаваха да я галят, да я обхождат и да дълбаят в нея неуморно, докато огньовете на страстта не я обгърнаха с горещите си, златни езици. Тя започна да се мята под него като обезумяла, да трепери, да крещи името му с отчаян копнеж.
И тогава всичко наоколо избухна в пламъци, които разтърсиха тялото й, погълнаха я, изпепелиха я цяла.
Със сподавен вик — вик на сдържано твърде дълго желание — Доминик се вряза сред златния й огън. Ако Мег почувства някаква болка, то тази болка беше погълната от далеч по-голяма, неземна наслада. Най-после се бе сляла напълно със своя воин, държеше го в тялото си толкова здраво, че усещаше вибрациите на екстаза му така отчетливо, както бе усетила собствения си екстаз. И думите, които бе произнесъл неотдавна, отекнаха в настъпилата блажена тишина.
23
Изминаха три дни от нападението на рийвърите над Доминик и Мег. Както всяка друга вечер през тези три дни, и днес след залез слънце Доминик стоеше на назъбената крепостна стена на Блакторн и се взираше в бързо сгъстяващия се здрач.
От това високо място се виждаше мъглата, която блестеше като сребрист огън над рибарниците, реката и езерото. Виждаха се източените тъмни силуети на новоразлистените дъбове по върха на близкия рид и плътните черни очертания на зъберите, по чиито камънаци трептяха последните розови остатъци от светлината на отминалия ден. Виждаха се и закъснелите овце, подгонени с лай и ръмжене към кошарите от бързоноги кучета! Виждаха се и последните ята диви гъски, които се спускаха към езерото, за да прекарат там нощта.
Онова, което не се виждаше, бяха Дънкан от Максуел и неговите рийвъри. Но Доминик знаеше, че те са някъде там, сред здрача и мъглата, и дебнат подходящия момент за нова атака.
Откъм най-близката кула се чуха стъпки. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой се приближава. Познаваше тези стъпки толкова добре, колкото своите собствени.
— Хубава вечер — каза Саймън.
Доминик изсумтя.
— Отвратителна вечер, тогава.
Доминик отново изсумтя.
— Лошо настроение навярно? — предположи Саймън.
Вместо отговор брат му просто го изгледа изпод вежди.
— Имам новини за твоите рицари — каза Саймън.
Това вече привлече вниманието на Доминик.
— Къде са?
— На девет дни път от тук, освен ако не се разразят нови бури. Пътищата били толкова разкаляни, че каруците засядали. Това ги принудило да спрат за няколко дни.
— По дяволите! — измърмори Доминик.
— Можеш да наредиш на рицарите да избързат пред покъщнината.
— Осемдесет и девет животни, натоварени със скъпи вещи — тросна се Доминик. — Ако не са рицарите да ги пазят от разбойници, ще са безпомощни като птица със счупено крило.
Саймън удари пестник в дланта си.
— Предпочитам рийвърите да се бяха натъкнали на мен и моите рицари, вместо на теб и Мег.
— Да, но дори да бяха, нямаше да влязат в бой. Дънкан не е глупак. Той знае, че не може да спечели в честна битка. Повечето от хората му са зле обучени.
— И Свен казва така.
Доминик се обърна към брат си.
— Той върна ли се?
Саймън кимна.
— Прати да го повикат — нареди Доминик.
В същия миг откъм ъгловата кула се появи фигурата на мъж. Меките му кожени ботуши не издаваха и звук. Това бе част от невероятната дарба на Свен да се слива с обстановката, каквато и да бе тя, и да остава напълно незабележим. Доминик не познаваше по-тих и по-опасен човек от него.
— Вечерял ли си? — попита го той.
— Да — тихо отговори Свен. — Господарю, не разполагам с много време. Трябва да се връщам в Карлайл, за да се погрижа за своите овчици.
Белите зъби на Доминик проблеснаха в здрача. Мисълта, че свиреп мъж като Свен може да бъде овчар, беше повече от нелепа.
— Какво узна?
— Броят на рийвърите се увеличава.
— Колко са?
— Осем рицари, дванадесет валети, тридесет слуги.
— Имат ли коне?
— Това е проблемът им. Само двама от рицарите имат бойни жребци. Останалите яздят дребни, зле обучени коне. Очаква се обаче след няколко дни да им докарат по-добри животни от Шотландия.
— Оръжия?
— Рицарите са въоръжени като нас. Нямат същите умения, но са безмилостни и корави като камък. Все пак в шотландските вени тече викингска кръв.
На устните на Доминик трепна лека усмивка. Свен се гордееше безумно със северния си произход и тази негова гордост бе повод за много весели шеги сред рицарите. Но всички внимаваха да не го закачат на тази тема.
— Валетите са твърде стари — продължи Свен. — Някои от тях вече нямат сили дори да опънат лък.
Откъм двора долетя вик. Свен се завъртя толкова рязко, че тъмносивото му пилигримско наметало изплющя, и обходи двора с поглед, в чиито светли ириси трептеше хищен блясък.
— Няма нищо, просто пак са хванали Скокливка да краде хляб — каза Доминик. — Случва се всеки ден.
— Кога ще пристигнат останалите рицари? — рязко смени темата Свен.
— След девет дена. Най-малко.
— Много са. Рийвърите ще са готови за нападение още след три-четири дни.
— Ще ги отблъснем — каза Саймън. — Крепостта ще издържи на обсада.
— Тогава те просто ще нападнат първо каруците с багажа ни и чак след това ще се върнат тук — заяви Доминик.
— Да — кимна Свен. — Точно това е замислил Дънкан. Той е хитър воин, господарю.
— А рийвърите? Те склонни ли са да последват Дънкан? — попита Доминик.
— Най-добрите — да. А най-лошите са готови да последват всеки, който им обещае кръвопролития, даже Руфъс.
— Братовчедът на Дънкан — замислено каза Доминик. — Мислиш ли, че притежава поне половината от качествата на Дънкан?
