— Соломон ме разори. Сега е първата седмица на юли. До декември сигурно ще прося по улиците — промълви Кайро, която се намираше в затъмнения си салон. — Обичах билярда, Куигли. Когато момичетата на моята възраст мечтаеха за брак и шиеха калъфки за възглавници, аз усъвършенствах занаята си. Бедният Бърнард. Сигурно сега се обръща в гроба.
— Погребали сме го добре, няма страшно. А и тъкмо спечелихте от онзи надутия от Чикаго. Хич не му хареса да загуби от жена.
— Той взе парите ми за Ню Йорк и продължава да се разхожда с онези износени дрехи, с които дойде. Знаеш ли кой се грижи за облеклото на един мъж, Куигли? — попита тя мрачно, галейки любимата си щека. — Жена му, ето кой. Това е женско задължение, както и някои други неща.
— Грижите се много добре за Гарнет, мис Кайро. Сега тя сладко спи горе.
Кайро бавно си пое въздух и го изпусна.
— Той дори не се интересува истински от билярда, а провали цялата ми репутация.
— Огледалото над бара ще служи много добре на дамите, които искат да огледат новите си шапки.
— Не. — Кайро изпъна рамене и се втренчи в него. — Няма да стане. Този бар струва цяло състояние. — Тя вдигна краката си на един стол. — Мистър Улф показа на целия град, че не дава и пукната пара за жената, за която се ожени. Той ме напусна, Куигли. Въобще не се интересува от мен.
В този момент Куигли разглеждаше разкъсаната й долна риза.
— Така като гледам, явно проявява интерес. Можете да му предложите да ви стане съдружник.
Тя се намръщи.
— Няма да се бърка в бизнеса ми! Изпрати ли онази обява в Чикаго, а не в Ню Йорк, както ти казах?
— Да, мадам. Казахте ми как точно ще ме накажете, ако изпратя обявата за подходяща съпруга за мистър Улф в Ню Йорк, а не в Чикаго.
— Жена от Чикаго ще свърши работа. Или от Сан Франциско. За предпочитане е някоя, която ще му подхожда, а най-добре е да е селянка. Някоя, която знае как се гледат крави. Нали не си забравил да напишеш, че трябва да е грамотна и да може да смята? Трябва да съм сигурна, че Гарнет ще продължи обучението си, а няма да може да пътува до града през зимата.
— Да, мадам. Направих всичко, както ми казахте, и дадох адреса с моето име.
— Само да намеря някоя да ме замести и тръгваме за Ню Йорк, Куигли. А сега искам да поиграя билярд.
— В три часа сутринта?
Кайро се втренчи в него.
— Трябва да го победя. Целият град ми се смее… На мен! На Кайро Браун, професионалната играчка на билярд, която желаят всички мъже! Соломон Улф е мой съпруг и аз трябва да го победя, ако искам да си върна репутацията. Що за жена е тази, която не може да задържи съпруга си при себе си?
— Нарече го „татко“! — кресна Бланш. Махна шапката си, хвърли я на пода и я стъпка. — Сякаш са женени!
— Те имат детето — промърмори Дънкан, наблюдавайки Бланш от вратата на спалнята. — Както и Кип.
— Влез в стаята и затвори вратата. Не искам никой друг да чуе за това, което стана днес. И Кип не е техен. Той е мой и на Соломон. — Тя ритна шапката и започна да къса дрехите си. Дънкан затвори вратата. — Соломон е мой, чуваш ли, Дънкан? Мой. Аз го чаках.
Дънкан сложи осакатената си ръка на колана.
— Ти и аз можем да се оженим, Бланш. Имаме син. Време е да заема мястото, което ми се полага, като твой съпруг.
Бланш се обърна и го изгледа.
— Искам да я махнеш от пътя ми.
— Тя е кучка, но изглежда добре.
Гневът на Бланш се отприщи.
— Предложи й пари и я качи на най-бързия параход. Ако не иска да играе по нашата свирка, плати на някой да се погрижи за нея. Направи така, че да изглежда, сякаш е избягала. — Погледна към издутината в панталоните му и сложи ръце на хълбоците си. — Ще го направиш заради мен, нали, Дънкан?
— Бих могъл. Ако исках.
— Ще го направиш. Но трябва да се погрижиш да не нараниш огромния й негър. Него го искам тук. Той е прекрасен слуга. Ти винаги правиш това, което искам, нали, Дънкан?
Дънкан никога нямаше да има ранчото й, нито пък щеше да се ожени за нея.
— Върви — каза му тя.
Мразеше го от дъното на душата си, както мразеше и себе си. Бък я беше разглезил, беше я превърнал в жена, която тя ненавиждаше. Дънкан й напомняше за това, в което се бе превърнала. В продължение на години той й бе отнемал всичката доброта, която би могла да покълне в душата й. Вярно е, правеше много за нея, но и много й вземаше с изнудванията си. Беше станала злобна и само Соломон можеше да я спаси.
Лицето на Дънкан злобно се изкриви.
— Някой ден, Бланш, някой ден ти ще…
— Не смей да ме заплашваш, защото ще се погрижа Едуард да не получи своята част от наследството.
Спомни си за белега на Дънкан и за този на сина си. Значи беше истина всичко това за бруталността им към жените.
Стомахът й се сви и й се повдигна. Обичаше отчаяно и двете си деца, но Едуард беше син на Дънкан и тя знаеше, че в крайна сметка любовта й към Едуард ще я унищожи. Винаги беше оцелявала и ако трябваше да се откаже от Едуард, щеше да го направи. Сложи ръка на сърцето си, спомняйки се как вече се бе отказала от едно от децата си. Къде ли беше сега вторият й син? Мразеше Бък за това, че я принуди да даде детето си на онази индианка. Но поне не го беше убила. Мразеше Бък, мразеше и Дънкан, защото той знаеше за тъмната страна на душата й.
— Напусни спалнята ми.
Той излезе и Бланш положи усилие да не заплаче. Беше изплашена. Кайро изглеждаше толкова силна и решителна. Бланш също имаше нужда от сила; имаше нужда от Соломон до себе си, за да й бъде котва, която да я придържа към доброто в нея… както трябваше да бъде през всичките тези години.
Близо до къщата си, Соломон потупа понито, огледа го и отиде при кобилата. Тя бутна нежно муцуната си в ръката му, после отиде при останалите коне.
Соломон се облегна на оградата и погледна към Форт Бентън. Замисли се за живота си. Имаше син и съпруга и едно момиченце, което му беше почти като дъщеря — Гарнет.
Кип. Твърде загрубял за осемнайсетте си години, преждевременно остарял от непрекъснатите интриги на Бланш и злобата на Дънкан.
Беше гледал Кип там, на улицата, готов да убива, и бе видял себе си преди много години. Момчето може би беше от бандата, която крадеше добитък.
Но все пак синът му беше показал чувство за чест и Соломон разчиташе на това.
Кайро. Нямаше никаква причина да я желае. Тя беше като всяка друга разглезена жена, която беше виждал. Суетна, загрижена за банковата си сметка и съвсем безполезна.
Освен в леглото.
Когато лежеше до него, задъхвайки се, той имаше чувството, че му взема сърцето и душата. Имаше вид на неопитна, но Бърнард сигурно не е бил първият, който е опитал удоволствието от това прекрасно тяло. Бърнард, или мъжете преди него, трябва да са я научили как да възбужда мъжа, да го кара да се чувства така, сякаш наистина го желае, сякаш е първият мъж, който докосва мекото й тяло с копринена кожа.
Нищо чудно, че Кип си беше загубил ума по нея. Сладки, невинни устни, които сякаш молят да бъдат целунати. Желание, което избухваше като бомба всеки път, когато я докоснеше.
Една жена, която реагира така на мъжкото докосване, знае какво точно прави… и обикновено знае и как да се контролира.
