Соломон я прегърна силно, а пред очите му изплува образът на Фанси, пребита от бой, и малкото момиченце, което се грижеше за нея.
Зарови лице в косата на Кайро, дирейки в нея успокоение за самия себе си.
Соломон погледна назад към жената, която яздеше зад него, седнала по женски на коня. Кайро държеше с една ръка чадърчето си, а с другата — юздите на коня. Въобще не приличаше на жената, която бе скърбила за мъртвата индианска девойка. Сега щраусовите пера на шапката й трептяха и блестяха на слънцето. Тя му хвърли мрачен, многозначителен поглед.
Той й отвърна по същия начин.
— Няма да отидеш в къщата на Бланш Натсън сам, за да отмъщаваш за смъртта на това бедно момиче. Аз съм твоя съпруга и ще дойда с теб.
Никога преди не беше ходил да отмъщава със съпруга до себе си, още по-малко пък с такава своенравна, избухлива жена.
— Това не е приятелска визита — повтори той. — Връщай се.
— Ще дойда с теб — отвърна спокойно Кайро. В очите ти се чете, че си готов да убиваш, а аз не искам да съм съпруга на мъж, който е в затвора заради отмъщение спрямо едно шестнайсетгодишно момче. Това със сигурност ще направи впечатление на вестниците и ще провали плановете ми за Ню Йорк.
И двамата знаеха, че Едуард няма да си плати за престъпленията. Кайро се тревожеше за Джоузеф и как отмъщението щеше да провали живота му. Соломон, без да иска, се възхищаваше на решителността й. Момчето, Едуард Натсън, произхождащо от известно и влиятелно семейство, я боготвореше и това би могло да спаси живота му.
— Какво ще правиш, ако се озова в затвора? Пак ли ще хвърляш ножове по мен?
— Може би. Пази гърба си, мистър Улф. Доста е широк и е идеална мишена. — Тя погледна към Джоузеф, който яздеше до тях. — Не искам той да пострада. Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че той няма никакъв шанс, ако е сам.
— Аз ще се грижа за него. Прибирай се вкъщи. — Кайро и Бланш, събрани заедно, ставаха взривоопасни. — Мястото на една жена е в дома й. Това е мъжка работа.
— Така ли? — Тя сви чадъра си. — Ноздрите ти треперят, когато се ядосаш, а сега треперят, откакто оседла коня ми…
— По дяволите, разбира се, че ще имам нужда от повече въздух, когато ти си наоколо. Когато един мъж тръгне да отмъщава, единственото нещо, за което не мисли, е как да оправя едно женско седло — промърмори мрачно той.
— Разбира се, че ще яздя по женски. Облечена съм в скъпа рокля — отвърна тя. — А ти гледаш много страшно. Няма да позволя единственият роднина на Гарнет и мой съпруг да се крие от закона, защото е убил едно момче, въпреки че Едуард наистина има нужда от наказание.
— Ще го убия — тихо каза Джоузеф — и ще занеса скалпа му на майка ни.
Кайро приближи коня си към този на Джоузеф.
— Да отнемеш честта на един мъж, също е добро отмъщение. Едуард е по-малък от теб. Моля те да помислиш за някакъв друг начин да го опозориш. Можеш да го предадеш на правосъдието. — Джоузеф се намръщи и тя погледна към Соломон. — Успокой се.
— Това не е приятелско посещение — отвърна глухо той, чудейки се защо й бе позволил да дойде.
Кайро дръпна ръкавиците си нагоре.
— Реших, че имате нужда от мен — и двамата — за да спася кожите ви. Натсънови винаги са държали при себе си наемни стрелци, а вие сте се втурнали нататък, сякаш оръжието може да реши всичко. Независимо дали го признаваш, или не, Соломон, моето присъствие придава повече цивилизованост на предаването на Едуард на закона.
Соломон положи усилие да не изръмжи.
Минаха покрай вятърната мелница на Натсънови, чиито криле леко се въртяха.
Когато стигнаха до къщата, Джоузеф и Соломон скочиха от конете си, а Кип помогна на Кайро да слезе. Тя приглади полите си и топло му се усмихна.
— Кип. Толкова се радвам да те видя. Ще ни дойдеш на гости, нали?
Той извърна поглед и се изчерви.
— Е… да… може би.
Бланш се показа на верандата. Лицето й се озари от щастлива усмивка, когато видя Соломон.
— Соломон, дойде най-после… — После погледът й се спря върху Кайро, която чак сега се показа иззад конете. — О, и ти си тук — добави глухо.
Кайро застана до Соломон и той леко се премести, когато тялото й се озова пред дясната му ръка, с която стреляше. Отново се премести и тя го последва, като го хвана под ръка — идилична картина на щастлива двойка, дошла на гости на съседите си.
— Едуард вкъщи ли е? — попита тя, но Бланш се взираше в младия индиански воин. — Едуард? — повтори Кайро. — Вкъщи ли си е?
На верандата излезе и Дънкан, последван от Едуард. Лицето на момчето беше пепелявосиво. Застана до майка си. Дънкан се приближи до Джоузеф и го заразглежда.
— Дошли сме за момчето — каза тихо Соломон. — Ще го водим в затвора.
Бланш се хвана за сърцето.
— В затвора? Защо?
— Той уби сестра ми — каза дрезгаво Джоузеф.
— Кой си ти? — попита Бланш с треперещ глас.
— Аз знам кой е — каза бавно, замислено, Дънкан. — Бих разпознал тези очи дори и на оня свят. А и е на същата възраст, като се има предвид, че Кип е на осемнайсет, а Едуард — на шестнайсет.
— Не! — извика Бланш така, сякаш й вадеха сърцето.
— Да вървим, момче — каза Соломон, опитвайки се да се отдръпне от Кайро, която го държеше за дясната ръка.
Очакваше Дънкан и наемниците му да започнат да стрелят всеки момент, но колкото и да се опитваше да прикрие Кайро, тя непрекъснато заставаше пред него.
Бланш покри устата си с ръце и очите й се напълниха със сълзи.
Дънкан започна да се смее — един зловещ кикот, който накара Соломон да настръхне.
— Е, това не е ли прекрасно? Една истинска семейна сбирка — каза Дънкан и намигна на Бланш.
— Ще го убия — обади се Джоузеф и заби ножа си в земята между тях.
— Никой никого няма да убива — каза Соломон. — Идваш с нас, за да те съдят, Едуард. Момичето спомена твоето име, преди да умре.
Едуард потрепери и от очите му закапаха сълзи.
— Мамо, не съм го направил. Трябва да ми повярваш — не съм наранил никого.
— Няма да успееш да се измъкнеш от ранчото — каза Дънкан на Соломон и махна с ръка към хората си, които заобиколиха групата, готови за стрелба.
— Ще го заведа вътре — каза Кип, обръщайки се към Дънкан.
— Това би било чудесно — обади се Кайро. — Ако Едуард сам се предаде, това ще се счете за смекчаващо вината обстоятелство, нали, Соломон?
— Имам ли думата ти, Кип? — попита Соломон сина си.
Едуард — един разглезен страхливец — щеше да избяга при първата възможност.
— Имаш я — отвърна Кип и стисна ръката, която Соломон му подаде. — Но ако се опиташ да го отведеш сега, ще се наложи да стрелям по теб. Той ми е брат.
— Няма да отида в затвора — изкрещя Едуард и извади пистолета си.
Кип го удари през ръката и оръжието падна на земята.
Дънкан издаде заплашителен звук, а Едуард се хвърли в прегръдката на майка си.
Бланш продължаваше да гледа към младия индианец. Лицето й беше пребледняло, но тя се опита да успокои Едуард:
— Трябва само да уведомим адвоката си, скъпи. Съвсем скоро пак ще си си вкъщи.
— Е, значи всичко е уредено — каза Кайро и отново хвана Соломон под ръка. — Сега ще отидем при
