Соломон напълни една газена лампа.
— Джоузеф, оставаш тук. Искам да помагаш на Кайро. Ако я оставя сама, ще хукне в нощта и ще се изгуби…
— Но ти… — започна Кайро, но видя силната умора и болката в очите на Соломон. — Да. Ще остана тук, а ако Кип дойде, след като заведе Едуард при шерифа, ще го помоля да помогне за издирването на Гарнет.
Соломон кимна и излезе.
Кайро премига и го последва. Настигна го тъкмо преди да се качи на коня си.
— Вземи ме със себе си, ти, упорит кучи…
Соломон я сграбчи и я притисна силно към себе си.
— Топли леглото ми — каза той, преди да впие устните си в нейните.
Кайро се потопи в целувката, това беше талисманът й против злото. Конят на Соломон можеше да се спъне, можеше да бъде застрелян… Тя си пое въздух.
Затвори очи и сграбчи ризата му.
— Само недей да се губиш и не прави нищо, с което можеш да ме посрамиш. Доведи Гарнет вкъщи и недей да убиваш никого, нито пък се оставяй да те застрелят. И недей да късаш новите си дрехи — изстреля бързо тя, преди да обвие отново ръце около врата му и да впие устни в неговите.
— Аз ще се грижа за жена ти — каза Джоузеф, който също беше излязъл.
Той я изгледа продължително и Кайро изпита чувството, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите.
— Пази се, мистър Улф — прошепна тя и стисна ръцете си, за да не го прегърне отново. — Иначе ще ти се разсърдя… и… — Тя изтри сълзите, които рукнаха от очите й. — И ако това ти отнеме повече от една нощ, не забравяй, че Гарнет обича намазана филия с масло и мармалад и… — Тя преглътна и хвана ръката му. — Намери Гарнет и се връщай бързо. Кажи й, че я обичам и че я чакам.
— Добре. — Той кимна и препусна в нощта. Кайро погледна към Джоузеф, който явно не се чувстваше удобно при гледката на плачеща жена.
— Тревожа се за Гарнет. Като прибавиш и това, че ненавиждам Соломон, имам достатъчно причини за сълзи. Той опропасти живота ми. Ще ми трябват поне две години, за да възстановя това, което ми отне. — Тя полагаше огромни усилия да не хълца. — О, моля се на бога да я намери.
— Той ще намери момичето. Но твоят дух има нужда от неговия — каза тихо Джоузеф.
— О, не. Имам нужда от Ню Йорк, не от Соломон Улф. А също така искам да знам, че Гарнет е в безопасност — отвърна с треперещ глас Кайро и изтича в къщата, за да се наплаче.
— Ти, миризливо подобие на скункс. Развържи ме! — извика Гарнет веднага щом успя да изплюе кърпата, с която беше запушена устата й.
Едуард Натсън яздеше пред нея и държеше въжето на коня й.
— Млъквай, хлапе, или отново ще те напъхам в чувала.
Гарнет се втренчи в него.
— Само се приближи до мен и ще си платиш за всичко — заплаши го тя.
Едуард я бе подмамил с един бонбон и й бе нахлупил чувала на главата. Но си получи заслуженото, защото Гарнет усети вкуса на кръв още първия път, в който го захапа. Един болезнен удар в слабините му й бе помогнал да възвърне гордостта си, а и му бе дал добър урок.
— Какво си мислиш, че правиш с мен? Това няма да хареса на мама и татко. Ти познаваш татко, нали, Едуард? Ако знаеш само как ще те напляска. О, той наистина ще побеснее. Наистина. И освен това съм малкото съкровище на мама, а тя прави много добрини на жените и децата, с които мъжете се отнасят зле. Хората я обичат и ако ги помоли да те набият, те ще го направят.
Едуард се завъртя леко на седлото.
— Хлапе, ти наистина ли си мислиш, че те търсят? Правя голяма услуга и на двамата, като те разкарвам, за да не им пречиш.
Гарнет забеляза злобната му усмивка. Никога не беше смятала, че пречи. Може би бебетата не идват, когато другите деца се пречкат прекалено на родителите си.
— Едуард, ти въобще не ми харесваш.
— О, хлапе, толкова ми е мъчно. Направо ще се разплача.
Тя разгледа ширналата се равна прерия. Едуард беше единственият възможен източник на информация в момента.
— Едуард, мислиш ли, че хората могат да правят бебета, ако наоколо има други деца?
Той отново се ухили.
Значи беше истина, реши Гарнет. Просто трябваше да оставя по-често мама и татко насаме. Те ще тръгнат след нея веднага щом намерят медальона, който бе закачила на един храст.
— Едуард, реших да ти позволя да ме отведеш на това пътешествие, но ако само още веднъж се приближиш до мен, ще ти откъсна мръвка.
Едуард потри вече изпохапаните си ръце. Размърда се на седлото — мъжките му атрибути го боляха. Погледна назад към момичето, което беше по-зло от Дънкан и вуду-вещиците, взети заедно. Да си отмъсти на Соломон Улф, като вземе хлапето му, в началото изглеждаше добра идея. И все още беше, ако намереше начин да се справи с хлапето.
— Да. Трябва да остават сами.
— Така ли мислиш? — попита невинно тя.
— Да. Трябва да ги оставяш по-често насаме. Те не са имали меден месец.
Лъжата лесно излезе от устата му. Не беше наранил детето и не искаше да го убива. Просто искаше да разтревожи Соломон Улф. Щеше да отведе хлапето толкова навътре в Канада, че Соломон доста трудно щеше да я открие. Смяташе да я продаде, но така, че да привлече вниманието, докато самият той се отдалечи. И докато Улф търси момичето — а то беше доста устато и без съмнение щеше да привлече вниманието — Едуард щеше да се върне и да унищожи ранчото на Улф. Посегна към ножа си с позлатена дръжка и откри, че го няма. Погледна подозрително към хлапето. Без съмнение имаше бързи ръце, това го бяха разбрали всички.
— Добре. Това пътешествие започва да ми харесва. Развържи ме и ми дай малко бонбони. А ако не спрем скоро, ще напикая седлото и дисагите ти. В тях има дрехи.
— О, хлапе, само това недей да правиш. — Едуард се върна при нейния кон и сряза връзките на ръцете й.
— Помогни ми да сляза — каза тя. — Веднага!
— Само да ме ухапеш, и със сделката ни е свършено. Ще трябва да се върнеш вкъщи — внимателно каза Едуард.
— Не. Не и аз. Аз съм тръгнала на пътешествие. Така мама и татко ще могат да си направят бебе.
Юлският следобед беше много горещ. Кип се наведе напред на седлото. Наблюдаваше Кайро, облечена в копринената си пижама, как носи кофи с вода в малката градина.
Куигли седеше под сянката на един чадър. Кървавочервеният му кафтан и тюрбан блестяха на слънцето.
Кип се усмихна тъжно и накриви шапката си. Не беше толкова изморен от преследването на Едуард, че да не спре и да се наслади на гледката пред себе си. Кайро и Джоузеф работеха под жаркото слънце, докато Куигли четеше списание за мода.
Едуард беше изчезнал, а майка им го защитаваше.
Кип се тревожеше за майка си, за мълчанието й, за дългите часове, които прекарваше в пиене. Бланш се движеше като сянка и не излизаше от спалнята си. За двата дни, откакто го нямаше Едуард, се беше състарила с десет години, тънки бръчици обкръжиха очите и устата й. Нервите й бяха опънати до скъсване, а Дънкан неспирно я тласкаше към пропастта, от която никога не би могла да излезе.
Дънкан знаеше къде е Едуард. Те двамата винаги знаеха къде се намира другият, както кучета от една глутница. Гарнет беше отвлечена, а Едуард го нямаше. Той беше достатъчно подъл, че да си отмъсти чрез едно дете. Според досегашния опит на Кип, когато Едуард го нямаше, предстояха неприятности.
Соломон беше оставил Кайро на грижите на Куигли и Джоузеф. Кип с неохота се възхищаваше на по-
