шерифа… заедно с Джоузеф, за да даде показания. Той ще остане при нас, докато случаят не се изясни.
— Ще подслоните един мръсен… — започна Дънкан, но Кайро го изгледа мрачно.
— Да. Той е добре дошъл в дома ни, независимо колко ще продължи процесът по установяване вината на Едуард. Смъртта на момичето беше ужасна, Бланш. Ако Едуард е виновен, трябва да си плати. Хайде, Соломон. Кип винаги прави това, което е казал, че ще направи.
— Да, хайде, Соломон — имитира я Дънкан и ръката на Соломон се стрелна към пистолета му.
Обмисли най-лесното разрешение — да застреля Дънкан веднага — и се отказа. Обърна се към Кип:
— Запомни това, момче: понякога е по-трудно да се оттеглиш, отколкото да извадиш пистолета.
— А сега дава уроци на Кип по мъжка гордост — каза подигравателно Дънкан. — Ти мъж ли си, Соломон? Или се криеш зад тази фуста, за която се ожени?
— Млъкни, Дънкан — сопна се Бланш.
— Ще ви изпратя — каза Кип, — а след това ще се върна за Едуард. — Погледна към брат си. — Ще нагледам стадото в северния край на ранчото. Така ще имаш три часа, за да се сбогуваш с майка. Най- добре си приготви още един комплект дрехи. — Погледна към Соломон. — Имаш думата ми. Така ще е по- лесно за майка.
ГЛАВА 13
Бланш гледаше Джоузеф, който яздеше към нея. Беше познала в него сина си още в момента, когато видя тези блестящи сини очи, излъчващи гордост. Щеше да се постарае да му помогне и сега, както тогава, когато беше още съвсем мъничко бебе.
Кип беше тръгнал обратно към ранчото, но там щеше да открие, че Едуард го няма. Тя беше изпратила Едуард, преди да отиде до хълма, за да чака.
— Майко — каза сериозно Джоузеф, когато застана пред нея.
— Как разбра? — прошепна тя. Цялата трепереше.
— Очите ти са същите като моите. Мъжът ти каза, че съм твое дете. Този, когото наричате Едуард, е негов син, а този, когото наричате Кип, е син на Соломон. Ти си специална жена, щом раждаш само синове — каза той и в гласа му прозвуча гордост.
Сълзи замъглиха очите й. Той беше толкова млад, а вече бе видял толкова много. Това момче, нейният син, се гордееше с нея. Единствената, която обикновено беше мразена и презирана.
— Аз… аз съжалявам за сестра ти, Джоузеф.
— Ти обичаш синовете си. Недей да плачеш заради мен, майко. Към мен са се отнасяли добре.
Тя докосна ръката му и усети силата и напрежението, които го изпълваха, макар че външно изглеждаше съвсем спокоен.
— Джоузеф… — моля те… недей да оставаш тук. Те ще те убият. Аз няма да мога да те защитя…
— Да ме защитиш за втори път ли, майко? — В гласа му прозвуча топлота.
Той беше толкова млад и силен, изпълнен с живот. Сърцето й плачеше за времето, което бяха изгубили. Тя бръкна в чантата на седлото си и извади една кесия с монети.
— Джоузеф, вземи това и си върви — помоли тя, макар да знаеше, че той няма да вземе парите.
— Разкажи ми за баща ми — каза тихо той.
Бък. Мразеше го за това. Мразеше го за това, в което я беше превърнал… за това, че я принуждаваше да има любовници…
— Казваше се Уилям. Беше добър човек — каза тя откровено, спомняйки си с добри чувства за Уилям и как бе търсила горещата, страстна любов на Соломон, а получи нежността на Уилям. — Той умря заради мен…
— Заради мен — поправи я Джоузеф. — Нали? Но въпреки това ти си успяла да ме опазиш жив.
В съзнанието й изплува споменът за огромните ръце на Бък, протегнати към малкото вратле на новороденото. Как му се беше молила да й позволи сама да убие бебето, но знаеше, че щеше да направи всичко възможно, за да запази живота му.
— Да се откажа от теб, беше най-трудното нещо в живота ми.
Само два часа, след като бе родила Джоузеф, тя бе пребита от мъжа си, но намери сили да прегърне бебето си, да яхне коня и да препусне далеч от ранчото. Слаба, изплашена и със сълзи в очите тя бе успяла да намери една индианка. Бланш си пое дълбоко въздух и затвори очи. Освен болката почувства и известна гордост. Тя беше Бланш Натсън и беше оцеляла, точно както бе успяла да спаси живота на сина си.
— Моля те, Джоузеф, върви си.
Той вдигна глава и сърцето на Бланш се изпълни с майчинска гордост. В здрача Джоузеф толкова приличаше на баща й — силен и почтен. Опита се да преглътне сълзите, но те напираха.
— Ето. Вземи това — прошепна тя и пусна една голяма монета в дланта му. Беше продупчена, за да се носи на врата, и беше единственото нещо, останало й от Уилям. — Беше на баща ти. Те го убиха.
После, тъй като той не се бе опитал да я съди, не бе търсил злото в нея, тя свали златната огърлица от врата си и я пъхна в ръката му.
— Аз съм твоя майка и искам да си в безопасност. Иди в Канада и остани там.
— Не мога, докато не разбера, че за сестра ми е отмъстено — отвърна просто той. — Няма да издам тайната ти — добави и приближи ножа си към лицето й.
Бланш затвори очи — Джоузеф не би могъл да й причини повече зло, отколкото й бе причинил Бък… Може би заслужаваше да получи наказанието си от сина, от който се беше отказала.
— В сърцето ми винаги е имало място за теб, но обичам и Едуард — каза тя и трепна, когато ножът на Джоузеф се плъзна в косата й и отряза един черен кичур.
— Ще запазя това за децата си, майко — каза той, преди да се метне на коня си. Пъхна кичура в една кожена кесийка и й кимна за сбогом.
Бланш го гледаше как се отдалечава, за да отиде при Соломон, който щеше да се грижи за него.
После падна върху коравата земя на прерията, сграбчи сухата трева и се разрида.
Сцената, която се бе разиграла в ранчото на Натсънови, не излизаше от главата на Кайро, докато бяха при шерифа, а и после, когато отиде да нагледа салона си. Мислеше за Кип, който бе изглеждал страшен и опасен, изправен пред Дънкан.
Ако нямаше брада, Соломон щеше да изглежда по същия начин. Тя се замисли за формата на челюстта и брадичката му, на челото му под чорлавата коса. В страстта си бе галила лицето му, бе махала косата от челото му, за да открие, че чертите му са отпечатани върху младото лице на Кип.
Яздеха обратно към ранчото — Кайро, Соломон и Джоузеф. Куигли изтича да ги посрещне. На главата му имаше червен тюрбан.
Старият бизон измуча и разтърси рогата си, привлечен от червения цвят.
Ужасеното изражение на Куигли ги накара да преглътнат смеха си.
— Гарнет изчезна — прошепна дрезгаво той и преглътна. — Търсих я навсякъде. Тъкмо приготвях вечерята…
— Кога? — прекъсна го Соломон. Избуха бухал.
Страхът скова тялото на Кайро.
— Търсих я в продължение на четири часа. Следите й водеха към един храсталак, а там имаше и следи от коне — единият с нащърбена подкова — и после нейните следи изчезнаха. Продължавах да ги търся, когато ви видях да се приближавате.
Изведнъж огромното тяло на Куигли се сгърчи и той падна на земята. Започна да повръща. Преди Кайро да стигне до него, той изпадна в безсъзнание.
— Припадна — каза тя, слагайки ръка на челото му. — Помогнете ми да го занесем в къщата.
Половин час по-късно Соломон сложи в чантата на седлото си храна и топли дрехи за Гарнет.
— Идвам с теб — казаха в един глас Кайро и Джоузеф, после се спогледаха.
— Ти си жена — заяви Джоузеф с тон, който ужасно я подразни.
— Аз съм единствената майка на това дете — каза тя строго.
